Клошарски шик

Когато вкусът срещна безвкусицата

  • 10.10.2016
  • от Екатерина-Мария Папазова
  • снимки: Vogue, Daily mail

Така наричам дрехите, с които се излежавам мързеливо в неделните следобеди вкъщи. Екстравагантна комбинация между пижама и стар пуловер, подарен от любим човек за някой празник. Хавлиени чорапи в различни цветове и дължини, запазени само за моята собствена компания. Уют, топлина и вино. Напомнят на есенна вечер и хубава книга. Нещо, което правиш за себе си. Нещо, в което можеш да твориш, да спиш и да гледаш посредствена американска комедия по телевизията… едновременно.

Те са начин на живот, различен светоглед, олицетворяващ уикенд културата, често неразбираеми за хората около мен. Затова просто казвам, че днес стилът ми е повлиян от модното течение „клошарски шик“, и през смях отминавам темата.
Доскоро си мислех, че аз съм създателят на тази тенденция, следвана от един. Че е моя запазена марка. Оказа се обаче, че все по-често по модните подиуми се наблюдава явлението

„толкова съм арт и различен, че конкурирам и спящите по пейките ми съграждани“

наложено от имена, трайно настанили се в редиците на висшата мода. Изведнъж започвам да се чувствам прецакана, че не съм се сетила първа. Сега щях да съм богата и обявена от стотици кльощави момичета за техен гуру.

Лошият тайминг не прощава на никого.

В октомврийския си брой модната библия Vogue провокира читателите си с колекциите на Chloe, Kanye West и американката Vivienne Westwood. Успешно поставят  на масата различни въпроси относно контраста между лъскавия свят, извисен на пиедестал в настоящите седмици на модата, и крещящата бедност по улиците на световните мегаполиси. Карат те да се замислиш, че не всичко се върти около две парчета плат, струващи хиляди долари, грим, който може да се конкурира с творенията на всеки погребален гримьор в София, безглутенови диети и стърчащи ключици. Една дума – себеотрицание.

Въпреки това индустрията е станала такава, защото е намерила начин да печели от стадното чувство на хора, чудещи се къде да си дянат парите. Не чак толкова заможните пък, от своя страна, намират евтини алтернативи на скъпата безвкусица и така порочният кръг се завърта и повтаря. И така всяка есен – сезонът, който представя програмните за идната година модни решения.

Някои пък виждат в тази провокация единствено подигравка с нямащите.

Или пък факта, че големите имена толкова са се изчерпали, че създаването на неадекватни проекти, които и самите бездомници не биха носили, е единственият им вариант да останат интересни за масите, търсещи внимание.

Без да отричам модата като изкуство и да заемам страна, оставам вярна на твърдението, че не индустрията прави стила, а всеки един от нас със своето собствено излъчване, история и симпатичен вътрешен хаос. Уникалността, присъща на модерния градски тип.

И все пак нека се „насладим“ на вижданията по въпроса и на другата страна.


 

Иначе модните шедьоври се раждат на улицата. И никой не спори.