3-часовият епос носи забавление на 300%

Тарантино е хеви метълът на киното: или си фен, или нямаш право на мнение, защото явно не го разбираш.

След серия от цели 8 филма, пълни с естетически издържано насилие, Куентин е нарисувал своя шедьовър с кулминацията на епохалната епичност Once Upon A Time In Hollywood. Този филм не е за всеки, но ще докосне най-тънката струна в душата на феновете.  Тарантино винаги е твърдял, че филмите му са лични, но този път сме склонни да му вярваме – OUATIH (както е секси съкращението на филма) е обяснение в любов към жанровото кино и града, в който то най-често се създава. Също така представя вътрешния конфликт на самия творец – както героя на Леонардо ди Каприо Рик Далтън, който е изхабен тв каубой в свят, завладян от хипи културата, така и QT навярно се чувства несигурен в обсебеното от авторски права, феминизъм и политическа коректност съвремие. Това не му пречи обаче за пореден път да вдигне високо среден пръст към всички норми и да направи точно филма, който винаги е искал – абсолютен шедьовър на нърд киното с точно толкова комедия, колкото е нужна да разсмее правилните хора. Най-великият филмов критик на всички времена Роджър Ебърт беше казал, че оценява филмите според това, какво са се опитвали да направят и какво се е получило.

Виж повече: 3 филма на Тарантино с жесток саундтрак

Тарантино е искал да снима по този начин всяка секунда от филма и го е заковал до последния кадър, затова и Once Upon A Time In Hollywood е наистина неговият magnum opus.

Може да звуча малко пристрастен, но няма как да не е така. Още помня онзи летен ден в средата на 90-те, когато с най-добрите ми приятели гледахме на пиратска VHS касетка „Криминале“ и тъпакът Сашо ни развали изненадата за гръмващия в колата пистолет. (Ако съм ви я развалил и на вас, извинявам се, но гледайте малко филми, недейте само да четете за тях). После с последни стотинки си взехме от видеотеката Reservoir Dogs, гениално преведен като „Кучета в резервоара“ и така загубихме лятна цялата ваканция. До ден-днешен мога да цитирам „Езекил 25:17“. Всеки път като хвана Pulp Fiction по телевизията, го гледам докрай, без значение от дедлайните или мрънкането на присъстващите. Гледал съм всички заглавия на Тарантино (с едно огромно изключение) повече от веднъж, често повече от десет пъти. Може да се каже, че съм фен.

Филмите на Куентин Тарантино някак си успяват да създават фенове. Дали заради диалога, който е реален, но същевременно забавен, както нищо в истинския живот. Или пък заради целия ултравайлънс, който е стилизиран до ниво балет с шуртяща кръв като арт инсталация. Или пък заради семплите, но пълни с обрати истории, които магнетично те залепят за екрана. Истинското изкуство няма рационално обяснение – то е магия. Даже да има правила и закони на механиката като в киното. Както китайските учени най-добре знаят, можеш да направиш ревърс инженеринг на iPod, но не можеш да пресъздадеш мистицизма му. Сам по себе си Тарантино е легендарен бранд, който дава вдъхновена от ретро вълната алтернатива на пластмасовия модерен Холивууд. В този конкретен случай тя е по-буквална от всякога, защото като в машина на времето се връщаме на прага на новата вълна в американското кино – 1969. 

Виж повече: Маниите на Куентин Тарантино

Много неща ще се изговорят за достоверността на филма, но едно не може да се отрече – епохата е пресъздадена с толкова смазващи детайли, че чак липсата на CGI изглежда невероятна. И все пак е така – Once Upon A Time In Hollywood е сниман по „стария“ начин с актьори на терен, практични ефекти и на 35 мм лента. Цялостната атмосфера обаче малко отвлича вниманието от едно друго кино чудо – Брад Пит и Лео за първи път са на екран, рамо до рамо, в едни от най-яко написаните пичовски роли, показващи мъжкото приятелство от Робърт Редфорд и Пол Нюман в Butch Cassidy and the Sundance Kid (по случайност от 1969).

Екранната им химия е толкова завладяваща, че човек се пита как никой досега не ги е сложил в кадър.

Присъствието на Ал Пачино в една от сцените идва като черешката на тортата. Трябва да отбележим, че Марго Роби дава всичко от себе си в ролята на ангела с печална съдба Шарън Тейт, а всеки герой на екран блести, без значение колко е малка роличката му. Историята пък се движи по онзи хаотичен начин като в Pulp Fiction, където не знаеш какво ще дойде в следващата сцена, а за всеки с отворено съзнание финалът би трябвало да е повече от задоволителен.

Once Upon A Time In Hollywood без съмнение ще е сред най-дискутираните филми на годината. Мненията за него вече са поляризирани и така трябва да бъде – ако си създал нещо, което всички харесват, явно не си натиснал достатъчно силно с четката. Много филми са били отхвърлени от критиката при дебюта си, но след години същите тези хора са ги величаели като класика. Имайки предвид географските ширини и антилюбвеобилната специфика на региона ни, хейт тук ще има, дрънкане на празни приказки също. Моят съвет е да гледате филма, за да имате собствено мнение и преживяване по темата. Ако успеете да се доредите за билети, разбира се.

8 филма на Леонардо ди Каприо с рейтинг над 8.

Какво още се случва?! Последвай Instagram профила ни и разбери пръв.

Абонирай се за YouTube канала ни и виж града отблизо и далеч.