Чанаккале – градът, който стои с единия крак в Европа, а с другия в Азия

Разходи се от оживените улички до тихите плажове на Галиполи и виж защо Чанаккале остава дълго в съзнанието

Превод и редакция от английски: Кристияна Бурдева

Чанаккале буквално означава „Грънчарската крепост“ – „чанак“ е грънчарски съд, а „кале“ е крепост. И някак тези две думи разказват доста за характера на мястото: османска военна крепост и същевременно съкровищница на занаятчийска красота.

Но това не е урок по история – а покана за едно пътуване до този град в Западна Турция

и обширния регион около него. Ако търсиш дестинация, която съчетава голям, жив крайморски град с по-дива ивица крайбрежие, продължавай да четеш. Географията тук е доста любопитна сама по себе си: половината от провинция Чанаккале е в Европа, другата – в Азия, а между тях минава проливът Дарданели. От едната страна – полуостров Галиполи, от другата – градът, с цялата му пъстра, динамична енергия. До 2022 г. единственият начин да минеш от единия бряг на другия беше с ферибот или дълго заобикаляне през Истанбул. После дойде мостът „Чанаккале 1915“ (име, на което ще се натъкваш постоянно веднага щом минеш българската граница през региона на Бургас) – съоръжение, което освен че свързва два континента, държи рекорда за най-дългия висящ мост в света. Колосално дело с име, което носи спомена за една от най-кървавите години в модерната история. Историческите пластове тук се усещат осезаемо.

Градът е буквално на крачка от древна Троя – обект на ЮНЕСКО от бронзовата епоха и сцена на войната, възпята от Омир. А ако това не ти звучи достатъчно като за кино, по крайбрежната алея на Чанаккале, Кордон, те очаква истинският троянски кон от филма „Троя“ (2004) с Брад Пит и Орландо Блум – реквизит, подарен на града след снимките и превърнал се в истинска забележителност. Кич или поезия – ти преценяваш. Кордон определено заслужава разходка, дори няколко – напред-назад. Това е оживено пространство с изглед към Дарданелите, пълно с кафенета, сергии за царевица

и сладолед, който спокойно може да се мери с този от Южна Италия

(гарантирано – авторът е от Сицилия). Атмосферата има онова леко неустановено усещане на места, които още не са решили дали искат да станат туристически, или да си останат каквито са. И за щастие засега печели вторият вариант – тук няма и следа от свръхтуризъм, а нещата все още изглеждат автентични.

Старият център е плетеница от тесни улички и барове, повечето добре поддържани и перфектни за по едно питие вечер, ако обичаш онази жива атмосфера, която кара толкова много средиземноморски градове да се събуждат след залез. Ориентир е Часовниковата кула – подарък за града от италианското консулство, и това си личи по нейния стил, леко напомнящ Ренесанса. Малък детайл, който добавя още чар на мястото.

Също в центъра е Айналъ чаршъ – огледалният базар.

Покрити пасажи (доста задушни!), където можеш да намериш всичко – от ръчно изработени изделия до сладкиши и подправки на повече от приемливи цени. Тук стават и неочаквани срещи – като тази с младеж на име Емре, който говори перфектен български след години учене в София. Като спомен от срещата той подари на приятелката ми позлатена гривна, върху която беше гравирано името ѝ – просто ей така, защото можеше. Като разбра с какво се занимаваме, ни помоли да пишем за него – ето, пишем! Освен с гривната, от неговото и на брат му магазинче си тръгнахме с красив сервиз за кафе и, разбира се, с няколко магнита. Ако минаваш оттам, непременно се отбий – няма как да го сбъркаш: той ще е единственият човек, който говори български насред навалицата от турскоговорящи.

Старият град обаче е само половината история. На полуостров Галиполи всичко се променя – тук пейзажът поема главната роля. Това е онази „дива страна“, за която стана дума по-рано. Търсенето на плажове и кътчета за истинска почивка отвъд безкрайните борови гори, които делят сушата от средиземноморския бряг, е напълно различно изживяване от центъра. Вече не лавираш през тълпи в тесни улички, а през пътища, които се реят между истинска пустош и типична средиземноморска зеленина. Не търсиш най-атрактивната витрина,

а следващото морско кътче, което може да се окаже частица от рая, която чака само зад дърветата.

Сред акцентите на полуострова е Килитбахир (където отседнахме – в чудесната гостна къща на изключително гостоприемния Решат, Dardanelles 1915), с внушителната си крепост – нещо като „близнак“ на крепостта Чименлик от другата страна, в Чанаккале. Двете крепости се гледат една друга в най-тясната точка на Дарданелите. Двама гиганти, вторачени един в друг, на които за щастие вече не им се налага да защитават никого.

По-надолу, на самия връх на полуострова, е крепостта Седюлбахир, която почти крие малко крайморско убежище – Victory Beach (на maps – V Beach). И накрая, разбира се, градчето Еджеабат, отново „срещу“ Чанаккале – мястото, където откриваш всички услуги, които няма да намериш в малки селца като Килитбахир. И какво остава накрая?

Една лека носталгия по едно място, което заслужава много повече от петдневна почивка.

Тази част на Турция е сред малкото все още неотъпкани кътчета – а в ера на масов туризъм това само по себе си е достатъчна причина да я разгледаш. Винаги с уважение към природата, местните хора и тяхната безгранична национална гордост. Накратко, Чанаккале е безопасно, гостоприемно и доста подценено място.

Истанбул: Вечният град на два континента

Какво става в града?! Последвай Instagram профила ни и разбери пръв.

Абонирай се за YouTube канала ни и виж града отблизо и далеч.