Пълен шок: Китодар не е Китодар!

Актьорът не е казал нито дума от меметата в нашумялата Фейсбук страница

  • 01.10.2019
  • от Тео Чепилов
  • снимки: Стиляна Иванова

Към момента на писане на тази статия страницата има 65к лайка. Това се случи за няма и месец, като едно от най-шерваните неща във Вселената през това време бяха, разбира се, меметата с Китодар. Истерията по тях беше толкова тотална, че дори GoGuide се запали – сложихме на корица едно от тях. А именно „В училище изучавах два чужди езика: английски и математика“. Оказа се обаче, че този цитат никога не е изричан на глас, на текст или по никакъв начин от актьора Китодар Тодоров. Както и всички останали на страницата. Те са написани от мистериозно момче, което е студент.

Ето цялата история, разказана от самия Китодар:

Как разбра за страницата "Китодар Тодоров" във Фейсбук? 

Аз разбрах, като започнах да получавам мемета, които изглеждаха, че са мои. Всъщност знаех за тази страница отпреди, но тогава се постваха клипчета, в които участвам, и беше много спокойно. В един момент обаче стана много бурно като процес.

Виж повече: Търсачката с Мария Силвестър и Митко Павлов

И ти всъщност се свърза с човека, който движи страницата?

Всъщност един мой приятел се свърза с него и се срещнахме. Проблем по принцип нямам със страницата, стига да стане ясно, че тя не е моя, а е на друг човек. Че друг човек слага някакви неща и че нямам никакво участие. Момчето беше супер точно и каза, че и той искал да го направи, че не е очаквал така да се развият нещата. Разбрахме се да сложи подзаглавието на страницата, че примерно е фен страница, и да стане категорично ясно.

А ти чете ли цитатите? 

Чел съм голяма част от тях.

Има ли някой от тях, който да е твой?

Не. Нито един. Някои от тях много ми харесват, някои от тях никога не бих казал. Но не са мои, категорично.

Добре, а момчето какво се оказа? 

То е младо момче, студент.

А получаваш ли комплимент за цитатите?

Някакви хора ме поздравяват, че било много смешно. Но аз на всички казвам това, което и сега казвам. Че  всъщност няма нищо общо с мен и не знам какво да направя с тази ситуация.

Ти самият не си ли мислил за такава страница? 

Аз нямам такава възможност. Нямам и време да кажем, особено в някои моменти. Но аз нямам такава нагласа да качвам неща. Не съм сигурен, че бих могъл дори да измислям толкова неща и дори да цитирам. Просто не го виждам.

Ти не си много интернет човек, нали?

Не, аз нямам компютър. 

Изобщо?

Не. Абе ползвам един, който не съм пускал от около 3 месеца вече.

Ти едно време играеше видеоигри, доколкото си спомням?

Играех много, спрях за 2 години. Махнах компютъра от дома си и сега тотално не съм пипал от да кажем 3 месеца. Ползвам от телефона, но не е същото. 

Липсва ли ти?

Компютърът? Не. Вчера се замислих дълбоко върху това – компютърните игри специално, както и цигарите, алкохолът, дрогата и всичко останало, което е страст. То всъщност покрива някаква липса. А компютърните игри са много коварни, защото, ако имаш липса на внимание, там се чувстваш много значим. Ти си героят, ти печелиш точки.

Няма значение коя игра играеш – ти си значим, ти си някой. Това е много гадно и всъщност е голям проблем. Чисто емоционално, смятам, че разрушават част от живота ти.

Значи тази силна емоционална енергия всъщност я събираш от живота и я изливаш на екрана?

Нещо такова се получава, добре че са тези филмчета, иначе не знам къде да излея всичко това.

Ще станеш сериен убиец?

Да, нищо чудно. 

На хората предполагам, че ще им е интересен процесът. Как снимате? 

Хаотично, често твърде хаотично, с изключително много нерви. Има идея, има и сценарий. Някои дори ги уча.

А старите клипчета?

Те са чиста случайност. Често имаше сценарий, но имаше моменти, при които беше по-свободно. Имаше характеристика и посока на темата. Общо взето, седнахме, заснехме сума неща, голяма част от тях с брак, но това е големият кеф на камерата: имаш спокойствието да седнеш, да натрупаш материал и да извадиш максималното. 

Каква е историята на скеча с майните?

Този скеч беше на Калин Терзийски, а след това аз все пак го направих да ми е уютен, да е мой. В този процес го научих много добре и много неща бяха кътнати от текста. Те не бяха лоши, но скечът стана много дълъг. Три минути липсват.

А ти имаш роднини и от Перник, и от Пловдив, нали?

Баща ми е от Пловдив, а по майчина линия съм от Перник, Радомир и Кюстендил. Първоначално имаше много странни реакции, защото, като се замисли човек, всички персонажи от Пловдив са позитивни хора, услужливи. Перничани бяха още по-отворени и казваха: „Да, така е, но кво от тва. Ние сме пичове!“. Плюс това с времето, когато повече хора ме познават, в крайна сметка нещата станаха по-ясни – че не е агресия заради самата агресия. 

Виж повече: Едно откровено интервю с Георги Кючуков

Щом си нямал проблеми, всичко е наред.

За този не. Но за китайския скеч имах 5000 лева глоба за омраза. А там персонажът беше основен, а не расата. Много е странно, когато човек не вникне по-дълбоко в това, което се казва. Хората вече са доста плиткообидни, въобще не мислят. „С това можеш да се бъзикаш, с онова не“... 

Случвало ли ти се някои хора изобщо да не са разбрали какво казваш?

Случва се е, и то доста често. Няма как да се избегне, каквото и да мислиш. Това е проблем на изкуството. Няма как да бъде категорично. Това му е и хубавото.

От малък ли искаше да станеш актьор?

Не. Като малък си спомням, че имах три желания, като едното го забравих кое е. Но едното от тях беше да бъда лесничей. Имаше един филм, може би руски, за един лесничей и това ми беше мечтата: да си имам конче и да обикалям гори. Второто ми желание беше да бъда художник, третото не си го спомням. Естествено, исках да бъда и боклукчия и някакви други, но основните ми бяха тези.

Можеш ли да рисуваш? 

Ами имах някакви опити, уроци, но не се получи. Иначе ме кефи миризмата на боя и това усамотение много ми харесва. Киното винаги се прави в екип, а художникът си само ти, писателят също. В самия творчески процес си само ти. И всъщност и в киното, и в театъра е така, нищо че има толкова много хора. Творчеството е самотен процес.

Според уикипедия в първия си филм през 1998-а играеш мутра?

Аз съм завършвал вече, може би трети курс. Да ти кажа честно, как съм влязъл във филма, не си спомням. Хареса ми, преди това съм снимал студентски филми. Много харесвам киното, може да съм снимал преди това и в американски филми, защото някъде там има един кастинг директор – Ангелина. Тя ме вкара първо като статист, после и като реплики.

Коя е най-неочакваната роля, за която са те викали? 

Сега ми предстои един много драматичен филм. Не знам дали мога да споделям, но персонажът е тъжен, агресивен човек. Аз много обичам такива персонажи. 

Обикновено играеш обратната игра – веселяк, добродушен, леко лошоват, ама като цяло добродушен. Какво винаги си искал да изиграеш?

Лошия лейтенант. Това ми е мечта. Сега имам голямо усещане за Жокера. Изобщо персонаж, в който тъгата го докарва до агресия, ми е много любопитно.

Това ми се струва много велико. Тъжният клоун е величествен образ.

Ти знаеш – зад най-великата комедия всъщност има много трагедия. 

Това пак е тип компютри и такива неща. Пак е излизане извън реалността, за да те смачка това. Много комици са завършили със самоубийство.

Кога почва новият сезон на ПЕТЪК ТОЧНО В ПЕТ? 

Надявам се през януари. Трябва да се организираме и най-накрая да потърсим още някой, който да ни подпомогне.

Не мога да не питам за колата ти. Как се сдоби с нея? 

Тя ми е от баща ми. Той я караше и после ми я даде. Аз не съм си купувал кола сам никога. Винаги съм карал неговите коли. 

От колко години я караш? 

От много. При мене е поне 10–12 години. Не съм я избирал, обаче тя е толкова моя.

Много филмово изглежда. 

Много готин автомобил е, но си мечтая да я стегна малко, защото е започнала да ръждясва. Заслужава го, тази кола не ме е предала никога досега. 

Какво те вдъхновява – повече филми ли гледаш, или повече телевизия? 

Повече филми, аз телевизия не гледам. Аз и преди не съм гледал. Нямам и телевизор. Не чета много също така, да не кажа, че много рядко.

Ама ти си чел много като малък?

Това не е вярно. Всъщност четенето ми е слабо. Нямам навик, но много филми съм гледал, сега по-рядко, но наваксвам и трябва да измисля начин през компютъра, през телефона. 

Последният филм, който те развълнува?

„Къщата, която Джак построи“. Размазах се.

Това от модерното кино е най-великият филм, който съм гледал. Една от темите вътре е, че нямаме право да искаме да бъдем творци като бога. Защото нашето творчество, ако се обожествим, носи само смърт и грозотия.  Другата тема е за греха, когато влезеш в страстта, а страст означава страдание. Затова е „страстите Христови“, защото е страдал. Страданията често са поради грехове. 

Виж повече: Димитър Маринов: за всеки проблем трябва талант

Такива тежки филми ли обичаш?

Много изпълнители и творци чувствам много близки до себе си, защото според мен те, както и аз имаме усещане за някаква човеконенавист към човечеството, но не към личността. Тоест това за мен е много важно – масата е грозно нещо, но личността е велика. Всеки човек заслужава и прошка, и дълголетие, ако щеш, уважение огромно. Но масата хора заслужават катаклизми. 

Ето това е за меме. Китодар Тодоров: „Масата хора заслужава катаклизъм“.

Но всяка личност заслужава прошка за каквото и да било.

Когато липсва личността, е страшно. Ако допуснем да няма личности, а само маса, ще бъде само така. И все по-зле ще става.

Така че филмът „Къщата, която Джак построи“ е предупреждение, че не бива така. Че всички ще се превърнем в масови убийци и ще свършим в ада. И не е нужно да бъдем директни масови убийци, защото в един момент човешкият живот се превърна в най-ценното нещо. А то не е. Най-ценното нещо е личността. Отнемането на личността е по-зловещо от отнемането на живота, а първото сме свидетели, че е факт. Затова харесвам тоталитарните режими, защото там има някаква честност. Те могат да бъдат убити, но там са убити само телата, но не е личността. Докато в едно „демократично“ общество системата си е намерила начин да унищожи личността и да наказва убийството като убийство, но всъщност е много по-зловещо.

Точно! Вече всъщност живеем в 1984: имаш смарт телевизор, през който Големият брат те гледа. Там обаче беше военен режим, тук всичко е доброволно.

Проблемът е, че волево си казваш, че всичко е наред. Волево ставаш роб на системата. 

Според теб ще се върнем ли към първичното и наистина да станеш лесничей? 

То много хора започнаха да се обръщат към стопанство. Обаче това също е рисково. Толкова съм привикнал с тази гняс, че се съмнявам, че ще се чувствам добре в пустошта.

Ти си градски човек. Малко или много те зарежда това? 

Да, и все повече имам нужда да съм сред хората в града. Особено е. Това означава, че не се чувствам комфортно сам със себе си.

Иначе, като си в гората, какво може да те вдъхнови това?

Има какво, със сигурност. Много пустинници са си били перфектни. Но има и друг вариант – да се уподобиш на животински вид. Има го този риск. Да подивееш. 

Ти всъщност не си парти човек? Не обичаш барове?

Обичам да си говоря с хората. Това наистина ми носи удоволствие.

Случва ли ти се да те канят на странни места? Например жури в конкурс? 

Не обичам състезания никак, да не кажа, че ги ненавиждам. Като концепция изобщо. Смятам, че това е от най-гнусните неща. А да оцениш някого е част от състезателния процес и се чувствах много неловко. 

Ти много често се вдъхновяваш от живота? 

Да, често персонажите ми са много близки до мен в някакви ситуации.

Случвало ли ти се е да играеш персонаж, на когото не разбираш моралния компас?

Понякога, но за мен логиката в персонажа е много важна. Ако в него няма логика, това ми е проблем и няма как да стане нещо. Много отдавна ми се е случвало да правя нещо и да не знам какво правя. Дори в персонажи, в които не мога да намеря точната логика, намирам такава, с която ги оправдавам.

Дори най-мрачните, играл съм убиец, даже тогава ми беше много любим персонаж.

Ти си го рационализираш като убиец или? 

Винаги оправдавам персонажите си. Те винаги имат логика и винаги логиката е тъга. Един масов убиец замества тъгата с агресия, както обикновено правим. Затова примерно слушам рап и го правя на всяка цена. Понякога използвам и Бах, който ме вкарва по-дълбоко в агресията, става още по-космическа агресия и става по-зловещо. По-лесно го приемаш.

В такава кола слушаш класика в задръстването?

Това съм го правил, имах период, в който дълго време го слушах и си откривах зловещи моменти. Прави ми впечатление, че дори най-мрачните му неща свършват с мажорен акорд. Дори цялото да е минор и цялото е много, много зловещо, тъжно и мрачно, но завършва с това, че Бог е всеопрощаващ, Бог е любов и че в края на мрака винаги има възможност за покаяние и прошка, колкото и да си зле, и това е много важно да го знаем, защото иначе ще се отчаем. Отчаем ли се, това е финалът. В колкото и тъжна и мрачна позиция да се намираме, винаги има изход от нея. Ако се уповаваме на Бога и на любовта, сигурен съм в това.

А ти виж нашия разговор с Бенисио дел Торо.

Какво става в града?! Последвай Instagram профила ни и разбери пръв.

Абонирай се за YouTube канала ни и виж града отблизо и далеч.