Елисавета Багряна: Да обичаш самата любов

Лириката на Елисавета Багряна като лек в днешните неволи

  • 15.03.2020
  • от Александра А.

Във време на коронавирус, затворени кина и театри, тревожности и депресии, ни остават много малко неща. Едното е любов, а ако такава няма, то на помощ винаги идва поезията. Знае как да се настани удобно в сърцето и да погали душата. Съвсем скоро в книжарниците се появи избрана лирика на Елисавета Багряна със заглавието „Аз обичам самата любов“ и сякаш това е всичко, от което се нуждаем.

Днес четем поезия и се лекуваме с думите на една от най-любимите български писателки.

БАЛАДА ЗА РАЗМИНАВАНЕТО

На един далечен кръстопът,
през една съвсем далечна вечер,
сплетоха те своите съдби,
врекли се един на друг до смърт.
Но животът, строгият диспечер,
в две посоки пътя им разби
и като самотници комети,
любовта размината засвети...

Кой би нещо чудно тук видял,
или ново, или баладично?
В пътищата разни на светът –
в етера, по суша, по вода,
тъжно, весело или трагично,
всеки миг разминати летят
(по неволни или волни грешки)
хора, вести, участи човешки...

Без сантименталност, без лъжи,
в две различни точки на земята
двамата скрепиха свои дни.
А несбъднатият огън, жив,
между редовете на писмата
чезнеше, обвит в мъглявини. –
Но и те, писмата, в път далечен,
често разминаваха се вече...

Нижеха се в неотменен строй
дни безброй, събития, години.
Но на срещите си в мисълта
бяха все тъй млади – тя и той...
Докато един ден се разминаха –
некролозите им... И смъртта
без един за друг те да узнаят,
срещнаха се някъде в безкрая.

ХОРИЗОНТИ

На младини безкраен беше
на твоето пространство хоризонта.
Вървя, летя,
от път на път,
от бряг на бряг,
от хълм на хълм...
Понякога си казваше:
– Как хубаво е тук,
ще дойда пак! –
Но никога не се завръщаше,
а гонеше все нови ширини.

На младини безкраен беше
на времето ти хоризонта. –
Годината бе дълга,
и месецът бе дълъг,
и денят бе дълъг,
и часът бе дълъг,
как често казваше ти:
– има време!
О, има много, много време...

Сега усещаш как със всяка крачка
на твоето пространство хоризонта
се стеснява.

Със всеки ден и час
на времето ти хоризонта
се скъсява.
Сега ти казваш: – нямам време,
нямам време!...

А те – пространството и времето –
са влезли в тебе.
Дълбаят в мисълта ти
други хоризонти,
безкрайност друга гонят, –
безкрайността
на всечовешката
безсмъртна мисъл.

КРЕПОСТИ

К р е п о с т и

Не смеем да се срещаме.
Не смеем да се гледаме.
Не смеем да си проговорим.
Потеглят ни внезапно стъпките,
но недостигнали, замръзват.
Насочат се зениците,
ала светкавично се отклоняват.
Затоплят се в сърцето думи,
но стигнали до устните,
изгасват.
Сами сме крепостни стени издигнали
от минали,
неанулирани години,
от любовта,
от загубата,
от живота
и съдбата
на скъпи,
но любими хора. –
Стени непоклатими.
А в тайните води на мисълта
ръцете ни,
като на тънещи,
се дирят
и отмаляват,
с крайчеца на пръстите
да се докоснат.
Но устните мълчат.
Мълчат – да не излъжат.
И всеки в крепостта си
се затваря.

ПОЕЗИЯТА

Ако не беше в погледа ми ти –
да го разтвориш в мрака да прогледне,
крила да му пришиеш да лети,
да го научиш
в стръкчето най-бедно да вижда цвят,
да вижда бъдещ плод,
и на звездата, трепнала над мене,
да кацне с междузвездния пилот, –
от колко радост би били лишени
очите ми,
ако не беше ти.
Ако слуха ми не изостри ти –
та и в мълчанието да дочува
слова, които някой му шепти,
слова, които радват и вълнуват,
от близък или от далечен глас,
от космоса или от двор съседен
долитнали до мене в тъжен час, –
как безутешно глух би бил и беден
животът ми,
ако не беше ти.
Ако сърцето ми не беше ти
от младините и до днес владяла,
не бе го гряла с песен и мечти –
та в своята несрета и раздяла
да чувствува ръката на сестра
и да превръща в твоето горнило
за другите в стих-радост и искра
скръбта, –
отгде бих взела тази сила,
ако в сърцето ми
не беше ти?

Виж и кои са вдъхновяващите жени над 40.

Какво става в града?! Последвай Instagram профила ни и разбери пръв.