Напречен разрез на една гореща тенденция

Провалът е на мода. Световната вълна за споделяне на собствения неуспех набира все по-голяма сила. Гледаме клипчета с речи от TED, посветени на провала. Посещаваме или четем за популярни събития като Fuck Up Nights, на които различни предприемачи споделят по шеговит, но поучителен начин как тотално са прецакали нещата на някакъв етап от живота си. Това ни кара да се чувстваме добре в кожата си (поне за кратко). Би трябвало също така и да ни мотивира.

Наскоро професор по психология в Принстън публикува своето “CV на провала”. То беше качено на официалния сайт на престижния университет редом до традиционна академична биография.

В рамките на две страници проф. Йоханес Хаусхофър посочва всички награди, които никога не е спечелил, всички отхвърлени научни трудове, всички позиции, за които е кандидатствал, но не е бил избран. Със самоирония отбелязва, че не е първи и в това начинание. Посочва още пет CV-та с неуспехи, публикувани преди неговото.

Списъкът му завършва с графата “Мета-провал”, в която пише:

Това проклето CV привлече много повече внимание, отколкото цялата ми академична работа.

Готиният професор се оказа прав. За броени дни CV-то на провала стана вирално, обиколи света и се превърна във вдъхновение за хиляди хора, които доскоро са се разпознавали като единствения лирически герой от песента на Beck – Loser(ако не си я слушал, пусни си я, ще ти хареса).Всичко това няма как да не те накара да се усмихнеш с разбиране.

Всеки има лоши дни, месеци и дори години. По-голямата част от нещата, които правим, не ни се получават. Напълно е логично, дори математически обосновано. Знаем, че животът не е шипков мармалад, но пак приемаме трагично всяка несполука. Сякаш сме единствените, които не правят нещо “като хората”. Загубена работа, фалиран бизнес, разбито сърце – естествената ни реакция е да заметем провала под килима.

И тук на помощ идва новата глобална тенденция. Светът имаше нужда от култура на приемане на провала и я получи.

Днес разказите за чуждите неволи ни напомнят, че в неуспеха няма нищо страшно. Той е напълно естествен. Трябва просто да му се посмеем и да се вземем в ръце. Не на срама. След няколко опита ще последва успех.

Но дали наистина е така? Уловката е, че хората обсъждат срама от провала чак след като са го преодолели. Слушаме само за неуспехите, довели до победа, не и за тези, довели до загуба. А такива има много. Ако хвърлим едно око на официалното CVна професор Хаусхофър- онова с постиженията му, което не представлява интерес за социалните мрежи, ще забележим, че той съвсем не е такъв смотльо, за какъвто чаровно се представя.

Споделеният опит безспорно е полезен, но трябва да се борави внимателно с него. За по-мързеливите от нас (около 90% от световното население), както и за тези в началото на кариерата си, прегръщането на личния провал и комфортното заживяване с него може да доведе до бездействие. А за останалите неуспехите лесно могат да се превърнат в новата форма на хвалбата.

Най-печелившата стратегия, макар и отдавна излязла от мода, е балансът. За него обаче се говори трудно. Скучен е някак си. Преди около век Томас Едисън се е пробвал с думите: “Не съм се провалил. Открих 10 000 идеи, които не проработиха”. Доколко се е справил, преценете сами.

6 КЛЮЧОВИ СТЪПКИ ЗА ПЕРФЕКТНО CV