Калоян Грозев: „Основата за всичко е личната история“

Go Guest: говорим си с Калоян за личния поглед, визуалния разказ и силата на преживяното

Идеалист, самоук талант и човек, който понякога плува срещу течението, но вярва в дълбочината.

Калоян Грозев е фотограф и е от онези млади, будни творци, за които ще се чува все повече и повече. През януари той засне част от екипа ни за кампанията по единадесетите Go Guide Food & Drink Awards, за което му благодарим от сърце. Този месец обаче е наш ред – в следващите редове ще надникнем и опознаем частици от неговото светоусещане и представата му за творческите процеси, както и за адаптацията им в съвременния свят. Как се съвместяват и какво вижда той през своя обектив – четем тук.

Здравей, Кало. Ти си само на 28 години, а вече имаш доста опит зад гърба си. Кога разбра, че фотографията е твоето нещо?

Още от малък проявявах интерес към снимането, по-сериозно обаче започнах през 2013 г., когато братовчед ми, който се занимава с фотография, се върна в България и покрай него започнах да се интересувам повече от процеса. Тогава се занимавах с планинско колоездене, но година по-късно реших да продам колелото си и да си купя фотоапарат.

Започнах да снимам всичко около мен, а след първия „опознавателен“ период, който продължи около година и половина, постепенно се насочих към портретната фотография. Покрай Седмицата на модата в София открих интереса си и към модната фотография, а същата година заснех и първия си моден едиториал за българско списание. Оттогава се движа между портретната и модната фотография.

Учил ли си нещо в тази посока?

Не, самоук съм. Не съм учил фотография, a хората около мен ме разубеждаваха да го правя. Тогава пък смятах, че ако го превърна в образование, може да изгубя удоволствието от него. Според мен има два възможни пътя – единият е да си много уверен в себе си, че това е твоята линия на развитие, и тогава академичната среда идва като естествено продължение.

Другият вариант е това да се случи на по-късна възраст, по-осъзнато,

с лично възприятие и натрупан житейски опит. Аз завърших реклама и PR, a години по-късно осъзнах, че фотографията и визуалните изкуства имат много допирни точки със сферата на рекламата. Едното е свързано с другото, но със сигурност изкуството е нещо различно от комерсиалния бизнес. Според мен хората в тази сфера условно се делят на две групи. Едните залагат на много творчески подход, душевност, емоция и разкриване на вътрешния си свят. Това обаче по-трудно намира място в рекламната среда – възможно е, но изисква време. Другите са по-скоро занаятчии и много умело боравят с техниката. И двете линии на развитие намират своето място в един момент. 

Ти от кои мислиш, че си?

Аз съм нещо по средата. Може би има и трети вид група – междинна. В днешния динамичен свят почти всички сме принудени да съчетаваме различни роли. Със сигурност аз съм малко повече човек на творчеството. Но тези два вътрешни свята се борят, защото хем искам да е изкуство, хем искам да е с рекламна визия. В момента по-скоро се виждам като човек, който съумява да събере екип от съмишленици и успява да разпознае силните страни както в творческата, така и в по-структурираната, комерсиална посока. Може би точно това е посоката, която искам да развивам – да бъда връзката между двете.

Какво те вдъхновява? Често споделяш впечатляващи природни кадри, накъде е насочен погледът ти в момента?

Аз бих се върнал една крачка назад – към въпроса откъде изобщо идва вдъхновението. Според мен то се ражда от случките и събитията в живота ни, които оформят интересите ни и начина, по който гледаме света. Много важна роля има и обкръжението – хората около нас, както и менторите, които ни насочват и ни дават кураж да тръгнем в определена посока. Първият човек, който ми обърна внимание, беше Красимир Стоичков, с когото случайно се запознахме, а в този момент той бе и преподавател в НАТФИЗ.

С него бяха първите ми смислени посещения на галерии и музеи.

Когато има човек до теб, който да ти обяснява в дълбочина детайли от изкуството, както и защо дадени творци са създали нещо, това потиква и ти да се замислиш върху личния си творчески път. Това беше и моментът, в който започнах по-смислено да гледам на киното, театъра и културните събития. По време на следването си в Москва, покрай Седмицата на модата там, се срещнах с хора от различни артистични сфери, обединени от интереса към визуалното изкуство и документално-репортажния жанр. След всеки проект анализирахме заедно заснетото, което ми помогна да започна да гледам на фотографията не като на отделни кадри, а като на своеобразен разказ и серия от образи. Този период ме направи по-самокритичен и ми даде по-ясен критерий за качество – нещо, което според мен днес често се губи в средата на социалните мрежи.                           

Преди около четири години се запознах с един от близките ми приятели – Денислав, понастоящем фотограф и оператор. Докато в този момент аз гледах на общата картина и човешкото присъствие в нея, той се бе научил да забелязва и най-малките детайли в пространството и да ги визуализира чрез абстрактната си визия. Тази среща ме накара да се замисля как в творческия ни път постоянно сме заобиколени от съмишленици, с които заедно градим, споделямe и развиваме визуалния си език.

Изкуството е споделеност между всички нас.

Днес в природата откривам тишина и усамотеност – присъствие, което не се нуждае от режисура. Никога няма да забравя първото си посещение в Ермитажа в Санкт Петербург. Да видиш внушителните платна с живописта на Моне не може да се предаде с думи – това трябва да се види и усети. През обектива природата ме връща към образи, които неминуемо са ми оказали влияние. Дали ще са филмите на Тарковски, живите фотографии на Паоло Роверси или пък картините на Реноар – вдъхновението е в съзерцанието като състояние, в онзи вътрешен ритъм, който не следва тенденции.

Живеем във възхода на изкуствения интелект – виждаш ли заплаха за работата си, за професията си? С какво помага и с какво пречи AI?

Всеки човек е съвкупност от личните си преживявания, които оформят мирогледа му. Преди всичко изкуственият интелект за мен е инструмент, който трябва да бъде захранен с твоето собствено виждане. През последните две-три десетилетия технологиите някак са се развивали по-плавно и хората са имали необходимото време да се адаптират. Днес това време липсва. Темпото е толкова бързо, светът и бизнесът са толкова динамични, че мнозина просто изнемогват и губят представа за реалността, в която се намираме. Забелязвам и нещо друго – голяма част от хората, които създават, включително и аз, сме идеалисти, мечтатели. И все още си задаваме въпроса: „А не е ли по-добре да го направим физически, с ръцете си?“. Не знам колко дълго динамиката на развитието ще ни позволява да останем верни на тези възгледи.

Кои артисти/личности те вдъхновяват – в сферата на фотографията или тотално отвъд нея?

Вдъхновяват ме хора, които успяват да изградят свой собствен креативен свят. Хора, които толкова силно са повярвали в това, което правят, че карат и останалите да станат част от въображението им. Независимо дали говорим за режисьори като Уес Андерсън или фотографи като Тим Уокър – това, което ги прави разпознаваеми, е именно вярата, с която отстояват своята визия. Те нямат аналог, не приличат на другиго. Тази година имах възможност да присъствам на среща с Андрей Звягинцев, който, освен че бе поканен да представи своите филми на българската сцена, проведе и мастърклас. Един от въпросите към него беше дали артистът трябва да е минал през дадено преживяване, за да може да говори за него убедително. Той отвърна, че за него автентичността е ключова – не би създал филм за тема, която не го е докоснала отвътре. Не защото не може да си я представи, а защото вярва, че истинската сила идва от преживяното. Аз имам много интересен личен пример.

От малък ме привличат пътуванията и авантюристичните преживявания.

Едно случайно решение през есента на 2023 г. ме отведе в Непал. Заминах с еднопосочен билет – без резервации, без план, знаех единствено, че искам да снимам и да документирам преживяването си. След множество непланирани запознанства накрая заминах на доброволчество в едно училище, някъде на майната си в планината. Неочаквано се оказах сред пътешественици, също като мен, които бяха решили да посветят част от времето си, помагайки с каквото могат на децата в това село. И всъщност това породи моя интерес от документална гледна точка. Защо хора заминават толкова далеч, за да опознаят културата и бита на една държава чрез доброволчество? Какво виждат те през погледа на човек, който пребивава там само временно. Това се превърна и в моя лична гледна точка към историята, която преживях заедно с тях. Именно тя породи желанието ми да документирам този момент и да го разкажа в снимки и видеа.

Вече доста години се занимаваш с това, но мислиш ли, че има нещо, което ти е трудно? Нещо, което е предизвикателство за теб? И накъде искаш да се развиваш повече?

Ще продължа с мисълта си отпреди малко. Едно от най-големите предизвикателства днес всъщност идва от самата среда, в която живеем. Социалните мрежи, колкото ни дават свързаност, толкова ни отдалечават от самите нас. Всеки ден сме залети от огромно количество визуално съдържание. Да филтрираш стойностното става все по-сложно. В един момент започваш да губиш яснотата какво всъщност искаш да създаваш ти самият. Днес изборът е безкраен, но това често води до объркване, а не до яснота. И тук идва вътрешният конфликт –

дали да следваш тенденциите, за да останеш релевантен, или да останеш верен на себе си

и да приемеш, че това може да отнеме време. Честно казано, в момента аз самият се намирам точно в тази точка. Създавам много, работя, експериментирам, но понякога усещането е, че посоката се размива. И мисля, че това е нещо, през което минават много хора – особено в творческите среди. В един момент разбираш, че ако правиш само това, което искаш, рискуваш да не можеш да се издържаш. И започваш да търсиш баланс между изкуството и реалността.

Друг проблем, който много ме вълнува, е липсата на общност.

Наскоро бях на снимачен сет и един колега ме попита защо няма сплотеност между фотографите? Защо се възприемаме повече като конкуренти, отколкото като хора, които могат да създават заедно? Това е въпрос, който отдавна си задавам. И не е само във фотографията. Същото е и в киното, музиката, дизайна, театъра. Всички тези изкуства съществуват паралелно, но рядко се срещат истински. А всъщност те са много повече свързани, отколкото разделени. Може би това е и посоката, която започвам да виждам за себе си. Не просто да създавам, а да бъда човек, който свързва хора и идеи. Вярвам, че най-интересните неща се случват точно там, в пресечната точка.

Тоест, може да се каже, че липсва платформа. До каква степен това е отговорност и резултат от хората? Или по-скоро е отговорност и резултат от средата? Дали хората са по-отдръпнати, или няма достатъчно добри условия, за да си взаимодействат всички тези сфери?

Забелязвам, че през последните няколко години има все повече млади будни хора, които създават интересни малки общности. Създават се събития, организират се лаборатории за развитие на изкуството и културата, читателски клубове, работилници, срещи и лекции с известни специалисти, менторски програми, фестивали. Със сигурност това е отговорност на хората, които са загрижени за развитието на средата, в която всички ние създаваме и обменяме опит.

И за финал – какво би казал на хората, които тепърва тръгват по творческия път – и изобщо на всеки, който търси себе си?

Автентичност. Това е единственият начин да изпъкнеш. Да се вдъхновяваш от нещата, които наистина чувстваш – онези, които съвпадат с твоето възприятие за света. Да не гледаш на образите повърхностно, а да търсиш причината зад тях. Защо са създадени по този начин? Какво стои зад тази визия? Днес хората лесно се впечатляват визуално, но рядко си задават тези въпроси. А според мен именно тук е едно от големите предизвикателства на нашето време – да не останем само на нивото на естетиката. И може би най-важното е да не се страхуваме да бъдем искрени. Всичко стойностно започва оттам. Всеки носи история, която само той може да разкаже. А в момента, в който спреш да вярваш в това, което искаш да създаваш и да споделяш, тогава наистина губиш посоката.

Go Guide Food&Drink Awards 2025 – отново е време да подкрепиш фаворитите си!

Какво става в града?! Последвай Instagram профила ни и разбери пръв.

Абонирай се за YouTube канала ни и виж града отблизо и далеч.