Нещата от живота

Кой ти пише сценария?

…от всякакво естество. Ситуацията сред хората, които познавам, а вярвам и сред тези, които не, е „Всеки луд с филма си“. Познавам хора, които си разглобяват пералнята, защото са сигурни, че им яде чорапите. Хора, които вярват, че едно въже е или за скачане, или за бесене и всичко зависи от кантара. Хора, които не гледат телевизия, защото ги е страх от 25-ия кадър като дявол от тамян.

Малко е притеснително обаче, когато нечии филми придобият изключително големи мащаби.

В Америка забраняват „Хъкълбери Фин“ на Марк Твен, защото един от героите е назован „негър“. Не знам кое е по-крайно тъпо. Редакцията на едно издателство, което сменя „негър“ с „роб“ или окончателното премахване на литературната класика. В Швеция пък бащата на Пипи Дългото чорапче от "крал на негрите", става само "крал", а сцената от филма, в която Пипи играе на "китайци" и си дърпа очите, е изрязана. Ако питате мен – евала! Разкрихте ги. Целта на Марк и Астрид е именно да сеят расистки нагласи у децата. Тези герои нямат нищо общо с факта, че детското съзнание е зона, свободна от предразсъдъци, и нищо не е унизително и обидно, докато не му се втълпи, че е такова. Цензура му е майката! Според мен трябва да забраним и „Малкият принц“, защото кара малките принцове да вярват, че всичко красиво почти задължително е кухо отвътре, а бъдещите жени да очакват, че красотата им трябва да принадлежи на някого и най-добре ще им е под нечий стъклен похлупак. Ще ме извинявате, ама това си е чист сексизъм… Да забраним и Дядо Коледа, защото възпитава консуматорски дух?

Съвсем не на шега всяко нещо може да бъде извъртяно майсторски според определената цел.

Това е умение, което едни владеят до съвършенство благодарение на други, които съвършено се връзват.

Някъде по земното кълбо съм чувала, че това се нарича политика, но не съм си обула гумените ботуши, с които да навляза в кочината на тази тема.

А проблемът е колкото глобален, толкова и локален. Главното е, че не искам някой друг да определя какво ще гледам. Не искам да ми навира своя филм в моята глава.

И въпреки че да се абстрахираш от чуждото влияние понякога е като да трябва да учиш на фона на усилен на макс телевизор, само аз имам властта на натисна mute.

Затова децата ми ще четат „Хъкълбери Фин“ и „Пипи Дългото чорапче“ – защото не си представям детството, без да изживея света на тези герои. Няма да гледам странно колежката ми, която си разглобява пералнята, нито ще убеждавам другата да започне да гледа телевизия с аргумента, че всичко си е в нейната глава. Техният филм е безобиден, дори забавен и най-важното е, че не държат той да стане и мой.

А има и готини филми, които си струва да гледаш, но трябва да позволиш някой да ти ги пусне. Романтични, които ти пренареждат ДНК-то от емоции, когато си един от главните герои. Тъпи американски комедии, чийто хумор разбираш само ти и останалите в него. И най-вече късометражните, които животът ти прожектира всеки ден: 15-те минути за теб рано сутрин, моментът, в който в просъница си пъхнеш крака между краката на човека, до когото спиш, телепатията с най-добрите ти приятели, първата стъпка в пясъка с боси крака…

Режисирай с кеф. Не можеш да си тръгнеш преди финалните надписи.

Прочети още: Парадоксалното е новото нормално.