Поредният ден, в който банкоматът ми се зъби, а портфейлът ми плаче

На толкова ли оценявам труда си? А себе си?

В действителност трудът ми вече е оценен от някой някъде, аз съм се съгласила с него, слагайки подписа си на трудовия договор. Договорът, който трябва да ми осигури тъй бленуваната стабилност, така търсеното спокойствие и рядко случващо се развлечение. Не съм от тези прекрасни и креативни хора, които творят, които с ръцете, ума си и сърцето си създават изкуство. Някои успяват само с това, някои не, но истински вярвам, че са малко по-щастливи от нас – човечетата на трудов договор.

Свят пълен с хора, аз съм една дребна прашинка и има още много дребни прашинки като мен, които са се оставили на течението и си мислят, че работата трябва да ти носи някакъв достатъчен, поне почти, доход и някакъв социален пакет, а пък ако е държавна – още по-добре. Така е лесно.

Нагаждаш се с обстановката, хората и сумата на месечния ти доход.

Да, ама не. Това не ме прави щастлива. Работата от от 9 до 5 не е за мен. Не съм спокойна, чувствам се неудовлетворена и не обичам да ставам рано. Обичам други неща. Обичам чаша димящо кафе в ранния следобед, обичам да изразявам емоциите и идеите си на хартия, с цвят, а защо не и с първите златни капещи листа, които ме вълнуват много повече от месечния отчет и годишното приключване на фискалната година. И то набъбва, трябва да излезе, вече гърдите ми не могат да удържат този порив, тази вътрешна сила и желание за изява. Трябва да се покажа, да се изявя. Не ме интересува одобрението, не ме интересува мнението, не искам оценки и те не ме вълнуват. Искам поле на изява. И го намирам. Превръщам това, което обичам, в носител на допълнителен доход, макар и все още малък.

И не ме интересува какво ще си кажат другите или пък на колко години съм, или дали е доходоносно, ако е моето – то ще ми носи достатъчно.

Пътят не е лек. Понякога се съмнявам, понякога ме е страх. Но се получава. С труд, с компромиси, премисляне стигнах до момента, в който мога да кажа, че правя нещото, което ме прави щастлива и цяла. Крачка след крачка, лека-полека, бавно намирам начините да превърна хобито и способностите си в професия. Когато човек прави това, което иска, което може, което го прави щастлив и удовлетворен, то и Вселената в един момент ще повярва в него и ще му помогне. Всеки носи в себе си знанието кое е най-добро за него. Просто трябва да спре и да се заслуша, отговорите сами изникват.

Не съм творец? Напротив. Аз съм твореца на моето АЗ и на моя живот.

А ти какво работиш, ама честно?