Голямата тъга на малкия град

“В който друго, освен леген да си купиш, просто няма какво да се случи...“

  • 03.10.2016
  • от Кристина Христова

Родният ти град се променя заедно с теб. Когато си малък, той е огромен и тайнствен жив организъм. Постепенно започваш да го кръстосваш надлъж и нашир, сякаш ти принадлежи. Гората, някога приказно мамеща, се превръща в място за разходка и бира след последния училищен звънец.

Ти растеш, градчето ти се смалява.

Докато се усетиш, се е свило толкова, че те стяга в раменете. Заминаваш нанякъде, минава време... От верен приятел, градът ти постепенно се превръща в приглушен празничен декор. Като старите картонени фигурки, които общината изважда около Коледа и прибира през март.

Един ден се връщаш, за да го видиш. Не за среща на випуска, не за семейно събиране или празник. Просто да останеш насаме с него за няколко часа.

Вървиш по улиците. Подритваш първите есенни листа, слънцето ти огрява гърба. Тогава забелязваш промяната. Гледката те пронизва. Винаги си е била там, обаче едва сега я отчиташ.

Остаряло, позагубило достойнството си, подобно на добър стар учител, оцеляващ на мизерна пенсия, градчето ти е пречупено и опустяло.

В ума ти изскача една стара песен. Не помниш на кого е, но думите се подреждат сами:

Този град, в който аз съм роден,

за мнозина навярно е скучен...

Някога, из учебниците по икономика, си чел, че търсенето определяло предлагането. По тихите централни улички един до друг са се наредили магазини за 1 лев, домашни потреби и студия за маникюр.

Чудиш се кой ли ги търси чак толкова. На площада няма жива душа. Възрастен човек с очила и козирка мете пред бившата книжарница и те поглежда с неприкрит интерес. Фонтаните не работят. Любимото ти малко кафене отдавна е затворено. Тук-таме стъкло и бетон по общински проекти. Табелки с програми и цифри.

Дървената къщичка, в която изпуши първата си цигара, обаче още си е там. Това откритие те сгрява. Дърпаш един фас за доброто старо време. Иска ти се да го споделиш с някого, но по улиците няма никой.

Тук клаксони на джипове глухо звънят

и освен реклама друго няма

Паркирани коли обаче има бол. Само че хората сякаш са се скрили. Няколко хипермаркета са отворили врати. Част от тях бързо са ги затворили и сега пустеят. Още стоят рекламните пана.

Пусти са и старата казарма, и бившият техникум. Пред последния се вее одърпано българското знаме. Или по-скоро дрипата, останала от него. Дворът на училището плаче за малко баскетбол. Кошовете стърчат гордо, но не виждаш нито едно дете да търчи наоколо. Дърветата сякаш компенсират за това. Чудиш се дали някога през живота си си виждал толкова буйни и високи брези. Като че ли растат напук на всичко.

Кварталното магазинче е изчезнало, а милата и усмихната продавачка отдавна е отишла да живее на село.

Тук с малка ракия започва денят

и завършва с риалити програма

Най-готините хора в града са си все същите пичове. Дружелюбни са и с мърдо спокойствие си вършат своите неща. Такива като тях няма никъде другаде. Пийват повечко и в това им е чарът.

Задаваш въпроси. “Къде са всички, защо е толкова празно?”.Гласът ти звучи гузно и изкуствено. Чак ти идва да си удариш един, задето се правиш на луд.

Казват ти, че ако търсиш навалица, трябва да отидеш в новия Bar & Dinner. Или в някое козметично студио. Или до втората употреба в петък. Тогава докарвали стоката. Жените се скупчвали от сутринта и рамо до рамо, от най-заможните до най-скромните, утолявали жаждата си за нови придобивки.

Питаш няма ли някоя друга новост. Хората не обичат ли вече просто да се разхождат навън? Обичат, разбира се. Вдигнали са нова крепост сред гората край града. Възстановка някаква, казват, по програма. Подсмихват се. Никой не помни старата римска стена някога да е изглеждала по този начин. Ако не си падаш по исторически забележителности, Bar & Dinner-ът е правилният избор. Всички големци ходели там.

Отклоняваш предложението. Точно сега страшно ти се иска да си малък, не голям. Затова решаваш да се разходиш до реката. Нея поне не могат нито да я затворят, нито да я направят магазин, нито да я реновират по програма.

От времето, в което универсалната валута бяха лукчетата...