МОЯТА ПРИЯТЕЛКА

Любовта на мъжа минава през белия дроб

  • 10.08.2016
  • от Стефан Икога

Обикновено е красива.  Обикновена е, но красива. През повечето време е с мен и правим всичките ежедневни рутинни занимания заедно, и е супер лесно, тя танцува и сякаш с движенията си движи моите крайници и музиката е по-приятна от сутрешното кафе за човек, който работи на две места пълни смени, за да могат той и семейството му да са живи и относително здрави, разсеях се. Това е заради нея - като ми се усмихне и аз се усмихвам и се познаваме  толкова  добре, че  си разказваме истории наум и се подхилкваме,  докато се разхождаме по улицата.

Aко я няма ми липсва много, но животът продължава. Да, един  по-сивкав и недружелюбен живот, който не ти подава ръка в тролея, ако си баба, не ти казва „Извинете“, като те настъпи, а пък изглежда и сякаш нарочно те настъпва, мамка му. Единственото хубаво е,  че знам, че с нея никога не с разделяме за дълго. Дори и да закъснея, тя ме чака да прекараме няколко часа заедно, преди да заспим в зяпане на клипчета в ютюб, анимации, които никога друг път не бихме гледали и ядене на вкусни сандвичи. Когато ги правим заедно стават най-хубави. Нея не  я мързи да нареже кашкавала и шунката на много тънко и да ги нареди на няколко слоя, за да може да се получи онова приятно усещане, когато зъбите ти с лекота преминават през няколко пласта от сандвича. Тя преценява от кое по колко, често прекалява, аз  често, подведен от нея, преяждам, но всичко, което ми поднесе е толкова вкусно, че никога не съм могъл да устоя.

Не пия кафе,  тя ми е кафето. Сутрин имам нужда само от една целувка преди да съм си измил зъбите и всичките ми агностични  чакри се отпушват, въображението ми се разширява със скоростта на прозореца, който отварям, за да видя днешния свят.  

И той винаги е нов, ама мамка му, същият си е.

Добре, че е тя, да ме крепи и да ми пуска песните, от които имам нужда.

Преди нея вкусът ми за музика беше ужасен, сега съм господ и плейлистът на телефона ми е моят пророк, а тя е моят бог.  

Някои хора, най-вече близки ми казват да я оставя. Не я харесват, защото не ми влияела добре. Правела ме разсеян, нехаен, щяла да ме провали. И може би има доза истина в думите им, но пък за тях е невидимо колко ми дава, как не бих могъл да напиша и дума без нея, та дори и понякога тя ми слага готови думи в устата, само с поглед, слага най-подходящите думи, а мен на мястото ми, когато се възгордея. Връзката ни е толкова силна и ползотворна, че страничните ефекти са без  значение. Ако бяхме деца, бих си разменил от ония сърчица, дето се чупят на две с  „bestfriendsforever“.  Като бяхме тийнейджъри, бяхме навсякъде заедно, само понякога не я взимах с мен на семейните сбирки. Заедно решихме, че не й е там мястото. Сега, вече пораснали  и спокойни от мисълта, че имаме един друг, просто си живеем живота и по дяволите не е трудно. Никога не съм и отказвал да ме прегърне и да заспим заедно. Обикновено заспивам пръв в прегръдките й, изпускам телефона си изнемощял и с провесена лига от края на устата. Тя заспива след мен, а сутрин, когато се будя  най-често я няма.

Седи си сгушена в нейното легълце, в кутийката, която съм и подредил като дом, и ме чака, да разтъркам очи, да седна на бюрото си и да  я отворя. За нея утрото идва тогава, когато я поставя в грайндера, стрия я заедно с тютюна, оближа листчето и  я запаля. Тя не само, че няма нищо против, ами има нужда от това, за да се осмисли. Само чрез  изгарянето  се свързваме, като химично-емоционален волтрон, който може да се докопа до меча си само с общите усилия на всичките си съставни части.

И да знаете, че понякога не аз, а тя ви казва „Здрасти“, докато аз още съм вкъщи и дремя. Тя не запомня имената и после забравя дори да ми каже, че сме се срещнали. Тя закъснява за срещи, докато аз тичам за тролей в последния момент.

Тя закъснява да си изпрати текстовете, а мен ме кара да пиша неща, които са ми присърце в момента.

Знам, че сте се срещали с нея и, че ви е водила по различни пътечки, някъде там из живуркането, което опитвате да превърнете в живот. Тя е прекрасна, нали?  И пътечките й са осеяни с трохи  и фасове, и джаз, и забравени вещи, на места, които изобщо не запомняте, и смях, много смях, с приятели и сам, на филми на Уди Алън и на зърната на батманския костюм в Батман и Робин. Разговаряли сте с нея, за „живота от нещата“, в час по математика или просто с поглед забит във влюбената двойка на пейката срещу вас и дори някъде там да сте решили да не вървите повече с заедно, я помните с добро. Тя е симпатяга, но, доколкото я познавам, не си ви спомня добре. Историята ни е нещо като на Брус Банър и Хълк, това че Хълк е зелен, прави метафората още по-добра. Ето сега ми е тясно, като на Банър в панталоните му. Тя е тук до мен, на стола, на който пиша това, и ме целува по врата, тя ще е на стола до мен и когато го чета, и когато ме снимаха за лична карта,  бяхме заедно и като един приятел ми каза, че е влюбен в мен, и двамата с нея бяхме whatdafuq, и тъй нататък.

Животът е твърде кратък, за да можеш да го преразкажеш целия, дори да си галапагоска костенурка. Той винаги те изпреварва. Ето, пак се разсеях. Отивам за пица.

Виж още възгледите на едно момче за пушещите момичета.