ПОЩЕНСКА КУТИЯ ЗА SPOILER-И

За спойлването като форма на тероризъм

  • 30.12.2015
  • от Борислав Димитров

Реших, че няма да гледам новия Междузвездни войни филм, за да не си разваля впечатлението от спойлерите. Яките времена, когато под спойлер не се разбираше друго, освен пластмаса, която се слага на багажника, за да оформи абсолютно спортната/селската визия на колата отдавна отминаха. Днес вече живеем във време, в което човек го е страх да изчака излизането на целия сезон на някой сериал, за да го гледа наведнъж и да влезе в киното по-рано, да не хване случайно трейлърите на предстоящите филми, че спойлерите са навсякъде. Не знам даже как ги четете тия книги изобщо, като след 2-3 години ще направят филми по тях и само ще сте се преебали, а понеже сте българи, това не трябва да го позволявате. Няма вече ревюта на филми, няма „абе знаеш ли кой филм гледах вчера…”, всичко вече е спойлване, а то е форма на тероризъм.

 На мене един от любимите ми филми (да не кажа най-любимият) е „Леон: Професионалистът”. В него има всичко, което трябва да има във всяка добра (мело)драма, а като бонус има даже екшън с престрелки, съвършено структуриран сюжет и актьорска игра по учебник.

Няма  някаква класическа романтика, но пък има дванадесетгодишна Натали Портман. Откъм специални ефекти, филмът е трагичен, което е от съществено значение за цялостното добро впечатление. Всичко е яко, накрая Леон умира, но не и преди да взриви Гари Олдман, който пък играе ролята на живота си. Даже не, играе ролята на няколко живота напред.

 „Ама чакай бе, защо ни казваш как свършва филма?” сигурно щеше да е реакцията на хората, които не са гледали филма, стига да имаше такива. Това, което направих си е класически спойлер. Нямаме българска дума за това (преебватор според мен е подходяща), но е разбираемо за какво говорим, след като не говорим за авто-механика.

За повечето хора спойлнатият завършек на филм или книга или комикс, или печалбата от новогодишното теглене на лотарията (спойлер: 40 хиляди лева) е равно на оскверняването на нечий гроб или на това, някой да те тагне заедно с 50 други човека на порно клипче във Фейсбук и после да напише „Не го отваряйте, това е вирус”. Въпросът е: Защо това е така?

Отговорът на пръв поглед е прост: спойлерите отнемат от очарованието на откритието.

Това очарование е присъщо само на човека, защото както пише в Библията - любопитството, заедно с магическите гъби, са превърнали маймуната в човек. Т.е. кефим се на това ние да сме „откривателите”. Няма лошо,ама все пак не е това единственото нещо, което получаваме, когато консумираме някоя добра история. Има и нещо, което се нарича стил, по отношение на пресъздаването, и този стил е напълно независим от самата история. Сещате се за какво говоря: избора на думи, актьорския състав, монтажа, художественото майсторство, музиката, очите на Натали Портман… или казано накратко, всичко което прави от една проста творба – произведение на изкуството с рейтинг над 7/10 в imdbи поне един коментар „film4eto stawa”в Замунда.

Така, като обобщим, излиза че самата история е само част (и то по-малката), а останалото са много други необходими знания и умения…  Тогава защо е толкова важно да напсуваме или изтрием някого във Фейсбук, защото ни е казал, че Хан Соло ще умре в Междузвездни войни? Ами затова, защото подсъзнателното ни мислене няма връзка с мозъка и показва колко си нямаме и представа от това, кое наистина ни доставя удоволствие. Примерно, когато си мислиш, че ти е по-добре цял ден да не ставаш от леглото и само да рефрешваш 9gagи да гледаш порно, накрая на деня несъмнено ще се запиташ защо се чувстваш като пердето, в което порно актьора си е избърсал половия орган в края на клипа. Подсъзнателно всичко е перфектно и може и да ти носи удоволствие, но в дългосрочен план, ако само повтаряш такова плитко задоволство, мозъкът остава неудовлетворен, защото не си му предложил нещо, което да ангажира неговия капацитет. А ако е като моя, значи е и доста осакатен от уиски с ред бул и Давид Гета на 130 децибела.

Мозъкът е интелигентен, даже доста по-интелигентен от нас и не би ни доставил допамин, ако не му дадем нещо, което да му хареса.

И така, ето я същината на проблема: мозъкът обича да открива нови неща, но „новото” не е единственото нещо, което обича.  Затова мога да гледам „Професионалистът” или „Криминале” или „Боен клуб” колкото пъти искам и всеки път да ми бъде яко. Защото когато мозъкът не е зает да следи развръзката (което е художествения еквивалент на клюките), тогава му се отваря поле, да открива нови неща в съвсем други аспекти на изкуството, което възприема. Да забележи например как кадърът с целувката между шофьора и Ирен в асансьора е така филмово стилизиран, че напълно да контрастира на сцените с бруталното и натуралистично клане, секунди след това.

И за да не излезе, че само си говоря празни приказки, всичко това е било доказано от неотдавнашно проучване, проведено в Университета в Сан Диего, в което група студенти са били помолени да оценят задоволството си от четенето на няколко разказа (един от които е бил на Агата Кристи), със и без предварително спойлване т.е. в случая четене на кратка версия, с пояснения какво се случва. Почти всички студенти са посочили, че им е по-приятно да четат истории, чиито развръзки вече са знаели. Сега, вярно че студентите са най-лошият вид хора, заедно с участниците в риалити предавания и феновете на Слави Трифонов, но това само потвърждава извода. Когато дори студенти, а още повече и американски, твърдят че спойлерите всъщност нищо не преебават, значи е време и ние да се замислим. Да се отпуснем леко и когато питаме някого за мнение, а той ни каже, че Тайлър Дърдън не съществува или че Бъбривия Кинт всъщност е Кайзер Созе, да не се палим, а да се сетим, че светът бидейки едно глобално село, няма как да не е пълен със селяни, ама не от онези дето копаем нивите, а от онези дето го играем аристократи и не знаем какво искаме.

Защото ако знаехме, нямаше да има глупави неща като спойлери, кока кола, чипс, цигари или Джорджано.

Какво ще кажеш за selfie от първо лице?