Нещата от живота

Неразделната любов на двама от най-големите ни български поети

Божествено е да обичаш. Извън тази земя е да успееш да увековечиш любовта си в поезия. Защото поезията е любов. Да, революция, гняв, мъка, ужас… но най-вече любов. А обичта? Тя е длъжна да бъде безкористна. Искрена, чиста… велика. Когато говорим за литература, вечното клише е поетът все някога да намери музата на живота си. Да страдат един за друг и да се желаят до ръба на смъртта, та чак да се провесват през него, за да тестват страстта си. Но щом пред нас стои нещо неопорочено, тогава клишето на литературната любов се разбива. Как се казва тази божествена обич? Тя носи две имена. Пенчо Славейков и Мара Белчева. И е истински сън за щастие.

Огорчена вдовица и жлъчен интелектуалец. Пресечните точки не изглеждат много, но всъщност са цял рояк. В една майска вечер две души се намират, за да станат неразделни. Големият ум на времето си – Пенчо Славейков, влиза като гост в дома на обаятелната Мара Белчева. От гост обаче поетът бързо се превръща в постоянно присъствие в живота на любимката на Фердинанд. Така огорчението и жлъчността остават само за пред другите.

Помежду си двамата са само любов.

Един за друг са с най-голямата си муза. Пенчо Славейков посвещава едни от най-фините миниатюри, които светът е заслужил да прочете, на Мара Белчева – "Сън за щастие". За него именно тя е сбъднатата усмивка на живота, която той така и не успява да изпита в душата си. Красавицата остава и единственият човек, който успява да се провре зад стените на сърцето му и го обича защото… защото просто може да го обича. Мрачен, винаги саркастичен и болезнено искрен – Славейков остава недолюбван от "съмишлениците си" не само заради характера си, а и защото на гениалните никога не се прощава собственото им величие. В съществото му е гравирано само едно име – Мара Белчева. В нейното също няма място за други, щом в сънищата ѝ се е скрил Пенчо Славейков. 

Желана от Фердинанд, ухажвана от българския елит, Мара Белчева остава докрай вярна и искада избяга от всяка капка суета на тогавашната аристокрация. Славейков пък е като типичен лош Омиров герой – недъгав, смръщен и за капак на всичко често е унижаван от силните на деня. Любовта им е хулена и отричана, неразбирана, но това не ги спира да останат заедно въпреки парите, които в дома им понякога остават мираж. Именно тези житейски драми им помагат да възкръснат от пепелта на хорската злоба като феникс и да пребъдат като едно цяло.

Заради това връзката им се превръща в бленувания сън за щастие, който фините им души търсят в циничната действителност.

Връзката им е изключително плодотворна и за двамата, а писмата им са един от най-ярките примери за едновременно интелектуална и емоционална свързаност между приятели, любовници и човеци. 

Любовта и щастието за силните умове се раждат тогава, когато намериш човек, който може да гъделичка съзнанието ти. Всичко останало е просто преживяване на битието. Пенчо Славейков е българският автор, който е бил на прага на Нобеловата награда за литература, като гениалността му е оценена далеч извън границите на България. Мара Белчева пък е жената, която се наема да преведе самия Ницше, а талантът ѝ на преводач набира голяма популярност в Европа по онова време. Заедно те са бутали бистрите си умове напред, за да светят един до друг в мрака на обществото. Такава любов лесно се ражда, но споменът от съня за нея никога не умира. Но уви – човекът рано или късно стига до смъртта. 

След като официално е унижен максимално от противниците си, тъй като му отнемат и минималните постове, които има, Пенчо Славейков напуска родината, заедно с Мара Белчева. Тя продава всичко, което може, за да свържат двата края и е неотлъчно до поета до смъртта му. Изстраданият живот на Славейков приключва, след като той умира в Италия след боледуване. И тук сънят за щастие свършва. За Мара Белчева житието след него се превръща в тих траур. След като пренасят тялото на поета в София, тя ходи на гроба му всеки ден последния си дъх, за да намери смисъл в настъпилото нещастие в живота си.

"Споменът за Пенчо е душата на живота ми."

Това са думите на Мара Белчева, след като най-хубавият сън в живота ѝ е отнет от съдбата. По "Неразделни" обаче знаем, че "За сърцата що се любят и смъртта не е раздяла". Когато обичаш едновременно със сърцето и с ума си, любовта се усмихва, защото знае, че е намерила най-уютния дом. Пенчо Славейков и Мара Белчева се пример за безкористното обичане, което вече наричаме с леката дума "наивност". Там, където душите се свързват, няма място за суета. Там има място за любов. Защото това е най-близкото нещо до божествено, което човек може да изпита. Това е сънят за щастие, от който никой не иска да се буди. 

Пиянството на една любов – Катя Паскалева и Георги Божилов-Слона.

Най-бурната любовна история, одрасквала някога София.

Последвай ни в Instagram