Скъпи, ChatGPT каза, че съм права

Вече не е нужно да печелиш спор. Достатъчно е да го разкажеш на правилния алгоритъм. Той ще връчи на егото ти оправдателна присъда. Но когато всеки има личен адвокат в джоба, кой ще признае, че е сгрешил?

Стоях на безучастния перон в метрото и гледах как два влака се разминават в противоположни посоки.

Прозорците им се плъзгаха един покрай друг, а лицата на пътниците се появяваха за части от секундата и изчезваха в тунелите. Мислех си за спора ни отпреди малко. Беше някаква глупост, от онези дребни битови недоразумения, които за десет минути успяват да събудят всички предишни недоразумения. Той беше твърдоглав. Аз бях бясна. И двамата бяхме убедени, че сме прави.

Отворих ChatGPT и му пуснах един бърз бриф.

Почти на шега, малко от безсилие и с надеждата най-после някой да обясни на този човек какво точно не разбира. Подозрително благите, медиаторски, политкоректни, парламентьорски и всъщност нечовешки съвършени размишления на чата ме оставиха без думи. Нямаше обвинения, нямаше пасивна агресия, нямаше онова „добре“, което в човешките отношения обикновено означава точно обратното. Имаше разбиране, уважение към различните гледни точки и почти свръхестествена способност да се формулира конфликт, без никой да изглежда като идиот. Когато изпратих отговора на моя човек, и той остана без думи. Не защото ChatGPT го беше убедил, а защото внезапно спорът ни беше получил арбитър с речника на дипломат от ООН и емоционалната интелигентност на микровълнова. Нямахме решение на проблема. Имахме протокол от мирни преговори, подписан от алгоритъм, който нямаше да понесе нито едно от последствията.

С времето обаче усетих нещо друго. Чатът е плийзър. Има склонността леко да накланя везните към този, който му разказва историята. Може да ти възрази, разбира се. Но често го прави с такава деликатност, сякаш ти съобщава, че си прекрасен човек, който просто е избрал неподходящ момент да извърши убийство.

И точно в това е наркотикът на цялото явление.

Ти винаги си почти прав. Емоциите ти винаги са валидни. Намеренията ти са разбираеми. Другият вероятно просто има различен стил на комуникация, травма от детството или неразрешен конфликт с майка си. И докато ти получаваш красиво формулирано обяснение защо си наранен, той може би седи някъде в другия край на града и получава също толкова красиво обяснение защо си непоносим.

Но адвокатът на дявола има абонамент. Оказва се, че нашият малък домашен експеримент далеч не е изключение. Според проучване на EVA AI 28% от анкетираните са използвали AI компаньони, за да репетират емоционално трудни разговори, преди да ги проведат в реалния живот. Друго проучване, на Resume.org, установява, че 94% от анкетираните работещи представители на поколението Z използват AI чатботове, за да се справят с проблеми на работното място.

Любовни раздели, приятелски конфликти, неудобни съобщения, разговори за заплата.

Човешката комуникация постепенно се сдобива с редактор. Някой, който може да превърне „Писна ми от теб“ в три абзаца за личните граници, взаимното уважение и необходимостта от конструктивен диалог. Дороти Лайднър, професор във Вирджинския университет, която изследва етиката на изкуствения интелект, вижда смисъл в подобна практика. Според нея езиковите модели могат да бъдат полезни за хора, които са срамежливи или несигурни и трудно намират думи в напрегнати ситуации. Проблемът започва, когато престанем да използваме чата, за да разберем какво мислим, и започнем да го използваме, за да ни каже какво да мислим.

През април 2025 г. OpenAI отменя актуализация на GPT-4o, след като моделът започва да проявява прекомерна склонност да се съгласява с потребителите. Компанията сама признава проблема, известен като sycophancy. Чатботът не просто бил любезен. В определени случаи потвърждавал съмнения, подсилвал негативни емоции и подкрепял импулсивни решения. С други думи, изкуственият интелект се оказал прекалено добър в едно от най-човешките ни занимания: да се подмазва. Има нещо почти комично в тази технологична катастрофа. Човечеството създаде машина, способна да обработва огромни количества информация, а после откри, че тя понякога предпочита да ни каже това, което искаме да чуем. OpenAI коригира конкретната версия, но остава въпросът колко независима може да бъде преценката на система, обучавана да бъде полезна, подкрепяща и приятна за общуване? Защото има огромна разлика между „Разбирам защо се чувстваш така“ и „Прав си да се чувстваш така“.

В реалните отношения другият човек има неприятния навик да не бъде съгласен с теб.

Да помни различни подробности. Да има собствена логика, собствена болка и понякога ужасяващо убедителни аргументи. Чатът разполага само с историята, която му разказваш. А всеки от нас е изключително талантлив сценарист, когато пише собствената си невинност.

А изкуственият интелект вече не просто ни съветва какво да кажем. Той променя начина, по който звучим. Изследване, публикувано през 2023 г. в научното списание Scientific Reports, разглежда как алгоритмичните предложения за отговор влияят върху човешката комуникация. В два експеримента учените установяват, че използването им може да ускори разговорите, да увеличи положителния емоционален език и да накара събеседниците да се възприемат като по-близки и по-склонни към сътрудничество. Има обаче уловка. Когато хората подозират, че отсрещният използва автоматично генерирани отговори, започват да го оценяват по-негативно. Колко прекрасно. Машината може да те направи по-мил, но само докато никой не разбере, че милостта ти е минала през машината.

Представям си бъдеще, в което двама души се карат по WhatsApp. Тя изпраща на своя AI асистент: „Кажи му, че е емоционално недостъпен, но без да звуча обвинително“. Той изпраща на своя: „Обясни ѝ, че имам нужда от пространство, без да изглеждам като егоист“. Двата чатбота започват дипломатически преговори. След няколко минути произвеждат безупречно възпитани съобщения, пълни с емпатия, граници и взаимно уважение. Тя ги копира. Той ги копира. Никой не е написал нито една дума. Защо по дяволите изобщо да участваме? Нека асистентите ни се разберат помежду си. Могат да се извинят, да изяснят недоразумението, да насрочат вечеря и да резервират маса. А ние да се появим направо за десерта.

Мисля си отново за онзи наш спор. За глупавия повод, за моята ярост и за безупречно възпитания текст, който изпратих като последен аргумент. Не помня дори за какво точно се карахме.

Помня обаче облекчението, че някой най-после е подредил чувствата ми така, че да изглеждат разумни.

Но какво ако един ден станем толкова добри в общуването, че забравим как се общува неправилно? Как се заеква пред човека, когото обичаш. Как се казва нещо тъпо и после се поправя. Как се признава вина без предварително написан текст. Как се издържа на факта, че другият може да е прав, а ти да си сгрешил. Ами ако изгладим всички ръбове на разговорите си, докато от тях не остане нищо, за което да се хванем? И ако в някакъв момент нашите чатботове започнат да общуват помежду си толкова добре, че субективността ни се превърне в излишен шум? Всеки ще има своя версия на истината, своя дигитален защитник и безупречно формулирано оправдание. Двама души. Две устройства. Две напълно валидни гледни точки. И никой, който да каже „Извинявай, брат!“ без чужда помощ.

ТЯ, ревността: плът и призрак лек

Какво става в града?! Последвай Instagram профила ни и разбери пръв.

Абонирай се за YouTube канала ни и виж града отблизо и далеч.