Наистина ли си отива лятото?

Изпращаме го без "обичам те", за да се върне същото

  • 30.08.2016
  • от Михаела Самарджиева

„И вечно, вечно, вечно искаме
да задържиме за минута лятото.
Наистина ли си отива лятото?
Наистина ли?“ Христо Фотев
на А.Г.

Наистина ли си отива лятото? Наистина ли? Гледаше ме стреснато и ръката ти бавно сменяше скоростите. В тази мека, лека нощ, като дишане. В този град на майната си, който си откраднахме за лятото. А ръцете ти, боже, ръцете ти, бяха лятото, ожулено от игрите в пясъчника, от горещия асфалт от многото дами. Лятото прескачаше локви, цапаше се в калта и беше малко нацупено.

Кисело лято, сладки сънища под вишните и сливите. Бавен интернет и бързо обичане. Провинциално събличане. Колко бързо си отива лятото и колко бавно се затварят очите ни там, между полетата и кръчмите.

Обикаляме това място, като на кино с минимално усилие и максимална наслада. А стари са къщите и топли са нощите, бабите ни се усмихват по черквите, по калдъръмите с уличните котки и изсъхналите дървета. До реката при гробищата. В квартала на безплатното обичане до лицето ти, до сърцето ти, което не бие.

И толкова ли е просто наистина да си кажем довиждане след края на лятото? Да го събера в раница и да му отрежа крилата.

Да го удавя в очите на София, когато се върна без тебе, а то милото няма да понесе шума и трафика и ще изсъхне. Ще корабокрушира лятото в градската ми стая и ще се върне при теб, много обидено. Да му правиш топло през зимата, да му оправяш леглото, да му режеш пържолата, да го напиваш и да му разказваш колко съм хубава. То лятото живее само в очите ти, в колата ти и зад вратата, която избрахме лежерно, заедно с цветята за помен и конците за здраве. Парфюмът ти е саундтракът на лятото и живо е лятото само когато ми се усмихваш зад тъгата на облаците. Зад счупеното си вчера, което лепим с лепило за рани на пиа̀цата, до влаковете, на пейките, до шадраваните и караме заедно със залеза. Гоним го лекичко в посока високото. И е розово небето, и са черни хълмовете, и е топло в колата ти. И аз държа ръката ти силно, като „никога повече“ и като „само за малко“ и „не е нарочно“ и блестят очите ми, но е от времето и крия сълзите си от възпитание. Колко малко му трябва, за да е хубаво. И ме возиш и ме питаш „къде искаш“, а аз не знам. Ти знаеш. Заведи ме на циганска сватба, аз ще ти пея и ще те лъжа, че всичко е наред, когато съвсем не е. После ще видим приятелите ти, които отдавна са забравили колко е хубаво хич да те няма и да ти светят очите от такава като мен. От такава като никоя друга. Те ни гледат лошо и цъкат с език, защото никога, ама никога не са целували лятото и не са казвали „майната й на зимата“. Никога не са прескачали летвата.

На тях им стига едно тихо мъждукане, едно ежедневно живеене, едно кръстосване на тоя град, без да ти се подкосяват краката, когато затваряш вратата. На тях им стига ракия вечер и салата от жените им тихите. Обич моя, как да научим твоите лесни момичета на трудно обичане в края на лятото?

Наистина ли си отива лятото? Наистина ли? Гледах те стреснато. И пожълтяват дърветата, и реките стават по-студени, а нощите са дълги, като есени. И отива си лятото. И аз искам да ти кажа, но не мога, защото лятото ме стиска за гърлото и дърпа косите ми.

И този малък град в нищото и ние, крадци на време, шанаджии на емоции, киселяци по подразбиране, без чувства до доказване на противното, се реем в пространството и си строим кули в края на лятото, от които така и не скачаме, и лежа в леглото ти твоя, но по протокол ничия.

И лежа в леглото ти в края на лятото. За пред хората, за пред бай Иван и лелката с лошите очи. И само ние знаем колко дълго беше това безлюбовие. Колко беше ужасно и остро и колко навътре влезе, без да се обади. Без да почука. Без да поиска разрешение. И влезе навътре между краката на лятото и го направи влажно и трудно за понасяне. Розово и влюбено, каквото не го харесваме. Каквото лъжем, че не е за нас. Каквото се лъжем, че не искаме, защото боли и е за балъците. Тръгвам.

Остави си сърцето на пианото и ми пази лятото, обич моя, а аз ще се върна и ако не те намеря, ще знам, че най-накрая сме пораснали и си отишъл да живееш някъде. Криво и есенно. Така, както повелява традицията. Така, както пише по дебелите книги. Така, както най не ти отива. Целуни ме за чао, обич моя, и помахай на лятото. Забърсвай от прах пианото. Най-красиво е в гръб лятото и когато го няма.

„По дяволите! Всичко е известно.
Известно е. Но все пак оставете ме
да се удавя в погледа на лятото (..)
Лятото
ми маха дълго със ръка...
Ах, лятото
не искаше да си отиде...“
Христо Фотев

И после остава важно само не да мислиш като мен. Просто да мислиш.