ЧОВЕШКАТА ИСТОРИЯ НА ЕДНО КУЧЕ

Лилика, един бездомен другар, чиято история те хвърля в размисъл за майчинския инстинкт, грижата и свръхчовешкото

  • 29.09.2014
  • от Ванеса Виденова

Ще те запознаем с едно куче на име Лилика, което ще те накара да се чувстваш, сякаш никога не си правил нищо добро в живота си. Това, което прави, е повече от човечно и много хора не могат да се похвалят с такова ниво на алтруизъм и отговорност.

Лилика живее в Сан Карлос, Бразилия, на сметището, което госпожа Найре управлява. Тя разказва: „Различна е. Погледът ѝ е различен.“
Историята на Лилика започва както историята на стотици изоставени животни в този град. Подхвърлена пред вратата на Найре обаче, тя намира живот, който да се различава поне с малко от този, който е щяла да има на улицата. Лилика споделя „дома си“ – отвореното пространство на сметището, с още няколко кучета и котки.

Когато забременява и ражда осем малки кученца, тя се променя окончателно. Има прекалено много гърла за хранене и недостатъчно храна. Найре забелязва, че Лилика изчезва всяка нощ, за да намира с какво да храни малките си.


В началото тя носеше храна за кученцата си, но след време започна да носи и за всички други животни тук.


Когато кученцата поотрастват, едно по едно си намират дом, но майката не спира да носи храна за всички останали в голямото си междувидово семейство.
Всяка нощ тя ходи близо седем километра по натовареното шосе, за да стигне до място, където намира някой, който да ѝ помага. Учителката Лусия, която всеки ден приготвя храна за своите собствени приютени от улицата животни, но и за кучето, което вижда, че души по кофите в квартала ѝ.

Тя заделя част от храната за нея и двете се чакат всяка вечер около 9 часа на място близо до главния път. Скоро учителката вижда обаче, че Лилика хапва малко и оставя голяма част от порцията си неизядена. След това се опитва да захапе пликчето и да го отнесе със себе си, но вместо това храната се разсипва по пътя.
„Не си позволявам да пътувам, а когато ходя някъде, гледам да не се застоявам, защото знам, че Лилика ме чака тук всеки ден в девет. Имам ангажимент към нея и тя знае, че може да разчита на мен. Тя също има ангажимент към нейното семейство. Вече ѝ връзвам торбичката, след като се нахрани, и тя си я отнася със себе си. Правим го вече от повече от три години и винаги я отпращам, като ѝ казвам да внимава по пътя заради колите.“

Лилика изминава седемте километра с пликчето в уста и се връща при щастливо очакващите я други кучета и котки на сметището. Найре е трогната от загрижеността, която кучето проявява.
"Ние, хората, рядко споделяме това, което имаме, с близките си, камо ли с други хора. Това, което прави тя, е урок. Урок за нас."



Ако си се почувствал вдъхновен да вършиш добрини защо не се разходиш до приют ARSofia този уикенд?