ПО УЛИЦИ И ПУКНАТИНИ ИЗТИЧАМ!
Терминал 2 не е за днес.
Михаил Михайлов
Изтичам от града вече месец време. Изтичам, откакто се возих в онези големи жълти коли на 91119 и шофьорът ми каза, че задължително трябва да ме откара до Терминал 2 и да си „бия камшика“ колкото е възможно по-скоро към „белите страни“, където всичко било наред и нямало течове. Това негово желание беше толкова настойчиво, че честно казано, мислех, че ще завие направо към бул. „Христофор Колумб“ 1. Трябва да си взема кафе казвам, а той повтаря: „директно Терминал 2“. Времето е чудесно днес казвам, а той: „Чудесно, не чудесно – Терминал 2.“ Имате ли деца, питам, а той отговаря: „Не, но и да имах веднага щяха да заминат директно към Терминал 2.“
За момент се замислих, че може да му плащат от летището за тази нонстоп повтаряща се реклама, но после осъзнах, че той е поредният недоволен жител на милата ни родина, който вместо обичайния роден поздрав „да вземат да вървят на м****** си“, праща всички директно към Терминал 2, че е по-близо.
Добре де, ама аз не искам да ходя на Терминал 2. Тук ми е добре. Харесвам киселяците на Витошка, харесвам бабите с малините в Родопите, харесвам си работата, къщата, улиците и бездомната котка Роби, която я храни целият вход. Най-много харесвам обаче, че много рядко се случва някой да ми обяснява къде точно трябва да ходя в 7 сутринта. Много е мръсно тук, казва ми. Всички цапат, всички идват в София и цапат, хвърлят си боклука през балкона, не си метат пред блока и чакат. Чакат всичко наготово. Паля цигара (изнервена съм и планирам да му я загася в челото, ако още веднъж чуя мантрата с цифра 2). Къде да си загася фаса, питам. А, давай през прозореца, че си пазя чисто тук. Те и без това всички цапат (?!). Поглеждам човека зад волана. На пръв поглед нищо му няма. Нормален мъж на около 45-50 години. Чиста риза, гладко избръснат, класическо шофьорско коремче – всичко си има. Изглежда единственото, което му лисва, е Терминал 2. Оглеждам ръцете му, за да видя дали не си го е татуирал някъде или поне да доловя подаващото се лого на Аерогара София, обаче тц-Ъ. Няма. И тогава разбирам. Той е един от онези, който си мислят, че всички трябва „да изтечем“ някъде другаде, защото „другаде-то“ е по-дълбоко, по-пълноводно, по-хубаво. Защото там ни чакат с хляб и сол, защото там мъжете са по-високи, жените по-хубави, улиците по-прави, а заплатите по-големи. Утопичният рай на шофьора може би е верният рай. Може би един ден ще се кача в таксито и ще кажа: „Директно към Терминал 2, моля!“ Може би, ама няма да е днеска.
Днес ще продължа да изтичам по града. Да се спускам с дъжда по „Раковска“, да капя в дупките по „Графа“, да се събирам на малки локви по алеята на Борис до розите. Днес ще продължа да наблюдавам бабата с цветята на Петте и дядовците с шаха на Народен. Ще валя. Обилно.
За да разбера защо до пристрастяване съм влюбена в тоя град и в тая „мръсна“ страна, с фасовете и торбичките под балконите. Може би ще разбера защо така съм се объркала. Оставих бакшиш на човека. Може би му трябват за билет до „някъде другаде“. За бензин до Терминала. Обаче той няма да замине и знаете ли защо? Защото на него му харесва тук. Харесва му да живее в страната с течовете. Харесва му да говори за нея, да се жалва. Той знае, че ако замине, утопичният му розов рай ще стане реален и вече няма да е толкова розов. Схемата е следната: или оставаш и не мрънкаш, или заминаваш и живееш по-добре… вероятно. Пътуването е нещо прекрасно. Оставането е нещо друго. Няма грешно или правилно – има твое. Моето се казва дълго с мляко и канела и ми го продава Ина до Паметника Левски за 1 и 50. Горещо и уханно всяка сутрин. Отпивам и поглеждам нагоре. Ще вали. Вкъщи съм си. Над Терминал 2 още е август. На всички останали – лек полет.
редакторите
