Нямам да ти върна, ето ти едно лукче
Когато лукчетата бяха универсалната валута, всички бяхме богати
Случи ми се нещо, което ме върна години назад. Прибирах се от работа пеша и реших отново да мина по малките преки на центъра. Обожавам ги. Тесните им улички и изпочупени тротоари все още ги спасяват от лудницата и успяват да ти предоставят спокойствие само на метри от трафика. Крачки, с които да си починеш и да останеш за мъничко сам.
Трябваше да напазарувам.
Сетих се, че когато бях дете, малко по-надолу имаше смесен магазин, от който семейството ми пазаруваше всеки ден. Малката квартална бакалия на леля Стефка разполагаше с всичко необходимо да подсигури на своите съседи една обикновена, но вкусна трапеза. И аз не знам колко години не бях стъпвала на това място. Идея нямах дали съществува още. Съмнявах се, но исках да проверя, пък ми беше и сравнително по път. След още 10 минути, прекарани с тихите улички, увисналите клони на кестените и мислите за утрешния ден, стигнах. Там си беше.
Малко, схлупено, ухаещо на зарзават и сирене на килограм квартално магазинче.
Допуших си цигарата, преди да вляза, и отвън изглеждаше, сякаш нищо освен дограмата не се е променило. Часът беше почти 22:30. Отворих вратата, иззвъня звънче точно както преди и с този звън в ума ми изплува споменът: „Нямам да ти върна. Ето ти едно лукче и поздрави вашите“.
Тогава в джобчетата ми наистина дрънкаха семки и бонбонки. Тъй като живеехме на няколко метра от бакалията, нашите ме пращаха да купя бучка краве сирене, масло и топъл ръчен хляб. Изяждах крайчето му всеки път. И често носех лукчета. Замислих се, че лукчето си беше универсално ресто и всички си го взимаха.
След повече от 20 години леля Стефка вече не посрещаше клиенти.
На нейното място стоеше мъж на средна възраст, вероятно синът ѝ, който въпреки късния час и току-що измития под ме посрещна с присъщата ѝ любезност: „Добре сте дошли. Заповядайте!“. Огледах се. Витрините си бяха същите. Още продаваха бучки сирене, домашна туршия, насипни кисели краставички и ръчен хляб в касетки, които заличаваха всички пакетирани, вакумирани и консервирани е-та в хипермаркетите. Ухаеше страхотно. Поисках по малко от всичко домашно. Тогава продавачът ми сподели история.
„Рецептата, мило момиче, за тази зимнина беше на баба ми. Моята майка държеше бакалията преди години и правеше всичко по тази рецепта. Десетки зими целият квартал купуваше нейните неща. Туршията на леля Стефка присъстваше на всяка маса. Това е всичко, което ми остана. Дано ти бъде вкусно. Заповядай.“ Не знаех какво да кажа. Измърморих „Благодаря“ и това е. Дума не обелих, че познавах майка му и прекрасно си спомням как редовно ми даваше бонбони. Просто взех торбите, платих и изчаках рестото. Знаете ли какво ми върнаха?!
Банкноти, стотинки и дъвка. Да не ми пълнели джобовете с жълти.
Случката ми не е някаква невероятна история с поучителен завършек. Тя носи нещо друго – спомен за детството, личното отношение и джобчетата, пълни с лукчета, стрелички и кибритени кутийки. Спомени, за които днес все не ти остава време да се сетиш.
Какво става в града?! Последвай Instagram профила ни и разбери пръв.
Абонирай се за YouTube канала ни и виж града отблизо и далеч.
