Малена на малкия площад

В малкия град се обича тихо. Тихо се застилат белите чаршафи, натежали от мляко и дюли. Тихо шумолят и полите в съботите по пазара. В малкия град гаснат пролети, момичета, вселени. Тези провинциални Малени, жадни за събличане, слушат джаз, преди да се омъжат, а после взимат момче с добро име, без значение от името.

С внимателен подбор и чувство за отговорност го обичат, простират прането, целуват децата и палят цигара с надеждата някой ден да отпрашат от тук с влака.

Но тоя ден не идва. И те се будят с коси от злато, тлеят, лекичко мъждукат. Гърдите им са незасети ниви, очите – кал и водопади. Провинциалните Малени плевят градините си разсеяно и вяло. Отдавна тук времето е спряло.

Този живот е план-програма. Канал 1 и новините в десет, като този живот други няма и именно заради това момичетата от житата никога не се ядосват. Те живеят някак си нарочно, с надеждата, че и нещо още има. А когато и последната искра отмине, наливат на мъжете си от киселото вино. Разкрачват се ритмично и се мъчат да си спомнят как всеки закъснял скитник, обич опитвал се е да им припомни.

В този град отдавна няма зима, пролет, есен. Има лято, натежало като зряла песен. Има те и теб, който просто преминаваш, макар и преди оттук да си минавал.  Провинциалните Малени ще ти се усмихнат, ще ти сипят вещо. Когато от хляба им опиташ, ще разбереш и мъката, и разказа, и още нещо.

Колкото и да е странно, такива места още съществуват и ги има. Места с момичета като вселени, които плачат тихо всяка зима. Небето тук чертае девственост по белите чаршафи и истината е, че въпреки теб и въпреки градчето, провинциалните момичета ще продължават.

Те ще си мечтаят да ги обичаш по европейски, да им обещаваш Мароко, Санторини, Марсилия и Бали. Ще те мечтаят всяка вечер над печката, всяка сутрин в градината, всеки следобед до чешмата. В една кръчма на име „Чико“ до пристанището ще искат да им подържиш ръката.

Тези съхранителки на обич, изчислителки на надежда затварят мечтите си в буркани, а тази зимнина рядко някога ги храни и въпреки това я пазят – за децата.

За да им напомнят, че истината е някъде зад залеза при влака. Който те така и не хващат, защото се страхуват, че тръгнат ли да търсят обич, ще престанат да се чуват.

Те предпочитат тихото обичане и шумните мечти, за които никой никога не знае. Те предпочитат да са сигурни накрая. Но краят е толкова далече, реколтата оскъдна. В малкия град надеждата за огромна обич е винаги подсъдна.

Аз искам да ме обичаш световно. Като катедрала. Когато седя в полето, искам да знам, че съм разбрала – всички езици, всички начини за целуване, всички адреси, булеварди и компютърни програми. Да ме обичаш като вятър под полата, като малко момиченце, скачащо на дама.

Искам да знам, че тук ще е последната ти гара, за която никой няма да те уговаря. Когато слезеш, пий от чешмата, пусни стотинка във фонтана, завърти се три пъти в тунела и намери пътя до вкъщи, без да трябва да се обръщаш. В малкия град се обича тихо, тихо се застилат белите чаршафи, но понякога реките потичат наобратно.

Тогава знам, че се прибираш. Площадите се разширяват. И от всичките Малени само аз те притежавам. Когато се прибираш, зная – аз съм столица, океан. Световен.

ЖИВОТЪТ ТАМ Е КАТО ЛЪСКАВ АМБАЛАЖ