Новата вълна българска музика: Цар Плъх

Говорим си за всичко, което прави бандата, това, което е

Цар Плъх е име, което „искаш, не искаш“ се забива в главата без много усилия.

Макар първата асоциация да е с едноименния роман на Джеймс Клавел, страниците в тяхната история не описват борба за оцеляване, а утвърдено присъствие в нишата на българската алтернативна сцена. Срещаме се с Коста Коларов (вокал и фронтмен), Цветан Шангов (китара), Димитър Димов (бас) и Теодор Чирпанлиев (барабани), година след издаването на дебютния им албум „Най-после тишина“, който категорично ги позиционира като банда с безкомпромисна продукция и звук. Проектът Цар Плъх идва след дългогодишната история на Коста и Димитър с групата Bloodrush, чиято трансформация води до срещата им с Цветан и Теодор и новото начало. Музиката им се отличава с енергия и заряд, текстовете им са на български, а работата им отстрани изглежда като „добре смазана машина“. Повод за тази среща е не само последният им сингъл „Там“, а и импулсът да си поговорим с тях и да разберем какво им предстои занапред. Слушаме ги на живо на 25.06. в Маймунарника, когато ще е най-големият им концерт до момента!

Здравейте, момчета! След 10 години Bloodrush в ученическите ви години от 2023 официално ставате Цар Плъх и започвате съвсем нова глава във вашата история. Как стигнахте дотук?

Коста: Към края с Bloodrush се опитахме да направим цялостно преформатиране – и като музика, и като посока. Бяхме на различни географски ширини и имаше очаквания към групата от вече изградената фенбаза. Не мога да кажа, че ни се получи много успешно и в един момент стана ясно, че няма смисъл да променяме нещо, което вече си е разказало историята. По-скоро дойде желанието да се хвърлим в нещо ново и да започнем на чисто. В началото беше доста страшно, имайки предвид колко много сме градили преди това, защото десет години са доста време. Но в крайна сметка с Митака останахме заедно в отбора. И така, той предложи Тедо.
Теодор: Аз се съгласих и предложих Цецо.
Цецо: После аз се съгласих и нещата тръгнаха.

Преди около месец излезе видео към последния ви сингъл „Там“, в което участвате всички. Това началото на нов албум ли е?

Т.: Това трябва да е сингъл от предстоящия ни албум, който в момента е в процес на записване и създаване. Готино парче, снимките бяха горе на полето, в гората, на студа. Беше страшно забавно.
К.: В момента работим активно по втория албум. Поставили сме си летва за две години да направим два албума и ще видим дали ще се справим. Между другото, до голяма степен това буквално зависи от следващите два дни, защото сега пак правим такива креативни сесии. Надяваме се, че до края на годината ще имаме още един.

Определено прави впечатление, че като цялостна продукция при вас нещата са много изпипани, което не е толкова характерно за алтернативния стил музика. С кого работите и защо го правите по този начин?

Т.: В тази група не сме само ние четиримата. В нея са също и нашият визуален и креативен директор Петър Тухчиев, както и Кирил Сапунджиев. Те са толкова част от тази група, колкото сме и ние. Имаме късмет да работим с такъв отдаден и разширен екип, които да са толкова вътре в това нещо, колкото сме и ние.
К.: Ние четиримата, освен че сме музиканти, имаме и други умения в тази индустрия. Иска ни се, каквото и да правим, да се опитваме да напънем всичките си възможности на макс и да го направим колкото можем по-добро. Наистина имаме късмет, че работим с толкова талантливи, дейни и креативни хора като Пешо, Киро и Митко, който освен басист има пръст и във визуалната част.
Т.: Пък и в днешно време не е само музиката. Трябва да имаш визуално присъствие.

Всеки един аспект около твоята банда трябва да е максимално изпипан, за да можеш да създадеш този свят, да предадеш тази идея максимално универсално на всички възможни езици.

Пеете на български, какво мислите, че ви дава родният език като стойност в музиката? Може ли именно езикът ни да бъде предимство извън България?

Т.: Мисля, че мога да говоря от името на всички – тъй като българският език ни е майчин, за нас е най-естествено да пишем и да създаваме музика на български. Ние някак смесваме много от нашите влияния от западната музика. И когато трансформираш тези влияния на български, резултатът сам по себе си става уникален и автентичен. Просто няма еквивалент в целия свят, защото по-голямата част от музиката е на английски. Ние сме израснали с банди, които пеят на английски, и рядко чуваш някой да прави музика на български. И е страшно да започнеш. Много хора се спират именно защото в началото думите и изразните средства идват по-трудно, но си струва – българският език е страшно красив.

К.: Мен откровено много ме кефи да откривам езика и да търся нови начини да се изразявам на български. С Bloodrush 10 години сме писали само на английски, а тогава Митко пишеше по-голямата част от текстовете и нивото ни се разминаваше – неговото беше по-високо, докато моите бяха малко по-прости и елементарни. Сега на български – не казвам, че не са, това е субективно – но процесът ми е много по-интересен. Харесва ми да експериментирам и да опознавам езика. Доста по-забавно ми е, отколкото на английски, където клишетата вече са ясни.

Дебютният ви албум, който излезе преди около година, се казва „Най-после тишина“. Какво е тишината в контекста на музиката ви? В днешно време има ли необходимост от тишина?

Т.: Да, със сигурност. Спрямо лудницата, в която живеем, имаме нужда малко да забавим ход, да погледнем нещата отстрани и да излезем от балона, в който сме. Забързаното ежедневие пренатрупва мозъка и рам паметта ти и в даден момент не си даваш сметка за простите неща в живота. Като малък много често са ми казвали, че паузите също са част от музиката.

Много е важно да правиш паузи, много е важно да дадеш пространство, да дадеш въздух.

Ц.: Съгласен съм, така музиката може да диша.

Вие определено сте част от нова вълна българска музика. Какво мислите, че предстои занапред? Какво зависи от вас?

К.: Въпреки че всички ни свързват с Bloodrush и дълголетната ни история, поне за мен това, което правим, е изцяло нов живот. Смея да кажа, че изминахме път, който много групи вървят с години. Не се чувствам в правото да говоря каква част сме от тази сцена, но определено сме част от новата вълна, да. Каква отговорност носим… аз вярвам, че всеки артист има някаква отговорност към публиката си, независимо от това как се възприема той. Ние също я следваме – в посланията си, в начина, по който комуникираме с публиката и с хората около нас. Но това не се диктува от поставени етикети или понеже някой ни казва, че така трябва да бъде. То просто е такова. Ние просто сме такива. Изкуството е за да култивира. И ние сме си поставили за цел да правим музика по възможно най-добрия начин и да даваме добър пример.
Т.: Може би най-голямата отговорност си е към нас самите – да продължаваме да правим най-доброто, на което сме способни, да бутаме и търсим нови граници, които да счупим, и нови неща, които да ни предизвикват.

Личи си, че обичате енергията на сцената, на публиката и живото изпълнение – имате ли някое супер запомнящо се участие, което ви е заредило много?

Д.: Не мога да кажа конкретно, но на последните ни участия ми прави впечатление, че публиката е толкова активна, че има моменти, в които не чувам Коста как пее. Смятам, че това се обвързва отново с избора ни да пеем на български. Имам чувството, че участието на публиката е пораснало експоненциално през последните ни концерти именно защото текстовете са достъпни. Все пак на всеки му е много по-естествено да си припява нещо на майчин език.
К.: Мисля, че вече всички сме категорични по въпроса, че нашата музика, по начина, по който в момента я представяме, е за сцена. Пред изправена публика, която е там, за да бъде на рок концерт. Препоръчваме, който му се слуша нещо такова, да идва на живо, на концерти, защото там става истинският купон.

Прекарали сте немалко време в Лондон и сте споделяли, че в България има много повече възможности за развитие. От какво зависят тези възможности, за музиката как е?

К.: В България има много неоткрити ниши, не само в музиката. За съжаление всички знаем, че малкият и средният бизнес често биват потъпквани, но това не означава, че няма място за всеки да намери нещо, което да развива. Смятам, че до голяма степен причината ние доста бързо да извървим този път е фактът, че пеем на български и сме се посветили на българската сцена и публика. Хората много по-бързо се асоциират с нас, отколкото ако пеехме на английски и се опитвахме да се позиционираме навън, както правят доста български групи. Живеят, пишат и свирят тук, но не се припознават напълно с тукашната сцена, а по-скоро се представят като световна банда. Няма нищо лошо в това, но ние абсолютно съзнателно избрахме този път за момента и мисля, че си личи, че е имало смисъл в този избор. В Англия, където съм живял, е свръхпренаситено с всякакъв тип култура. Един ден имаш AC/DC, на следващия Shakira, после Taylor Swift. Там вече ниши почти няма и е много по-трудно е да се позиционираш където и да е. Не казвам, че е невъзможно, просто ние не успяхме дори да се вдъхновим и да опитаме да направим нещо. По-скоро обратното, по-скоро,

аз имах потребност да направим нещо в България и да го развиваме тук,

което не означава, че не искаме да пробваме в един момент да излезем и извън България.
Т.: Другият фактор е, че повечето музиканти в България, ако свирят рок музика, това им е нещо като: петък и събота да се събират с приятели и да си правят банда, по-скоро като някакъв отдушник. Докато при нас това е едно от най-главните неща в живота и ние сме се посветили изцяло на тази дейност.

В този ред на мисли възможно ли е в настоящата реалност да работиш само и единствено като музикант?

Т.: Абсолютно да.
К.: Имаме още хляб да изядем, докато аз лично мога да дам категоричен отговор. Ние също не се изхранваме само от групата на този етап. Имаме някакви идеи как това би могло да започне да се случва, но в този момент ние също имаме професии, с които се изхранваме, те просто са в музикалната индустрия. Има български групи, които като че ли успяват, и ние се опитваме да гледаме към тях и да видим по какъв начин можем да се позиционираме още по-стабилно. Ето, хрумва ми веднага: китаристът на Last Hope – Дидо Пешев от Bare Hands Society, който буквално изгради едно общество около себе си със и чрез изкуство. Това го казвам, защото има начин. Просто трябва да му се посветиш.

Къде да ви слушаме и какво предстои?

К.: Концертът на 25 юни в Маймунарника ще е най-голямата ни летва до момента. Доста сме инвестирали и като време, и като ресурси в него и ще е наистина голяма хапка за нас. Но пък се надяваме, че много ще си заслужава. И да, работим по нов албум, със сигурност нови сингли. Даже се надяваме, че през юни ще можем да изкараме още един сингъл. През лятото вече имаме две букнати участия по фестивали – на Hills of Rock в Пловдив и на July Morning в Поморие. Чакаме и още няколко да бъдат потвърдени, но за това можете да следите социалните ни мрежи.

Кое ще спаси света?

К.: Ами аз ще се повторя – всеки да дава всичко от себе си, за да е най-добрата своя версия. Не виждам друг начин. Ако нещата се правят през пръсти и на никого не му пука от крайния резултат или до какво може да доведе всяко действие – нищо няма да спаси света.

Cool Den: бандата, която винаги те държи на крака

Какво става в града?! Последвай Instagram профила ни и разбери пръв.

Абонирай се за YouTube канала ни и виж града отблизо и далеч.