Фотографът Иван Шишиев и последният етюд на София

Интервю със създателя на Етюд-и-те на София за края на една епоха и началото на следващата!

През последните 10 години Иван Шишиев създаде митологията на София.

С над 18 000 кадъра проектът му Етюд-и-те на София / Sketches of Sofia събуди любовта на софиянци към собствения им град. Фотографът създаде нов начин да видим столицата – през хората, емоциите на обикновените ѝ улици, парковете и лицата.

Сега, с 35-ата си изложба Иван слага край на една епоха.

Това е заключителна глава на „Етюдите на София“ поне в този неин формат. Градът ще продължава да живее и в сърцето, и зад обектива му, но нови творчески предизвикателства вече го очакват на хоризонта и той е готов да тръгне към тях, оставяйки с благодарност, но без носталгия този емблематичен проект зад себе си. Говорим си с него за града и всичко онова, което остана между кадрите.

След 10 години снимане как се промени самият град в обектива ти – не архитектурно, а емоционално? Какво излъчваше София в началото и какво излъчва сега?

Преди 10 години София изглеждаше така, сякаш хората наистина  не знаят защо са в този град.  Имаше предпоставки, заради които доста от софиянци, включително тези, които са родени в града, се правеха, че не са от тук и са за кратко. Вярвам, че когато създадох „Етюдите на София“, хората малко или много започнаха вече да си обичат този град, да го гледат през друга гледна точка и призма. В днешно време има още повече хора, които не харесват София, но има и такива, които милеят за нея, гледат да  я оправят. Виждат какви са проблемите и казват: „Добре, де! В Западна Европа се случва това, нека и ние подпомогнем и да го оформим така, че да прилича на нещо“.

Споменаваш, че усмивката е най-обезоръжаващото нещо в срещите с хората по улиците. Кога теб те е обезоръжил самият град, кога София те е уловила неподготвен и те е разплакала или развълнувала неочаквано?

Имал съм няколко случки. Едната, в тъжен аспект, е, когато наблюдавах един бездомник. Той бъркаше в кофите и изкара една салата от близкото заведение. Именно когато го гледах, той бръкна по-навътре в кофата, извади една маслина и я  сложи точно по средата на салатата. Може би това е едно от нещата, които наистина са ме разплаквали, защото тъгата, която изпитва този човек, реално е тъгата на всички нас, които живеем в този град.  Разбира се, залезите и изгревите винаги ми действат емоционално.

През годините поставяш мартеници на статуите, следваш възрастни дами с чадъри, чакаш трамваи с часове. Кое е най-абсурдното нещо, което си правил заради една единствена снимка?

Веднъж стоях сигурно 3 часа на Графа в очакване да ми се наредят хората. В снимките ми има все пак една театралност, която се появява. И тогава изчаквах, изчаквах, изчаквах, защото знаех, че ще стане перфектният кадър. Слънцето залезе, стана нощ, но аз седя, ще чакам, докато стане! Накрая никакъв кадър не стана, но отстрани хората ме наблюдаваха с интерес, защото, когато някой стои като статуя известно време и се чуди какво да прави, е странно. Друг път изкарвам фотоапарата и бам – снимката е станала. Преди години обикалях Йордания и правих едни супер красиви кадри в Петра, чаках специално да изгрее луната над манастира. Всичко ми изглеждаше перфектно, прибрах се вкъщи, извадих външния хард и той пред очите ми падна и се счупи! Тогава ми изчезна целият архив! Тогава за първи път бях решил да си го подредя… Е, подреди се!

Писателят Махмуд ал Римауи ти е казал, че София е най-зеленият град, който е виждал. Кой чужд поглед или коментар към твоите снимки те накара да преоткриеш нещо в София, което българите сме пропуснали напълно?

Преди време един приятел, писателят Александър Секулов, ми каза: „Иване, ти знаеш ли какво направи за този град?“. И аз: „Не, какво направих?“. „Ти създаде митологията му!“ Каза ми, че градът не изглежда така, както аз го създавам. Фотографията е една супер субективна професия, супер субективно е изкуството по принцип. Така че, каквото и да направя за София, винаги ще е субективно, някой ще каже „не изглежда така“. 

София изглежда така, както е в моето сърце.

Ако отидеш където и да е по света, ще видиш градовете по десет хиляди начина. Изключвам Венеция, защото това е мястото, което се оказа точно това, което си представях.

В кои квартали или улици на София си усетил най-концентрирано някаква енергия – радост, припряност? И може ли изобщо да я заснемеш, или тя остава между кадрите?

Винаги когато гледам емоцията на urban изкуството, го свързвам с „Хаджи Димитър“, където сме в момента. Много ми харесва да обикалям по парковете ни. Там можете да видите изключително много щастливи хора. Преди години не беше така. Тогава бяха по-намръщени. С изражение „не ми се меси в живота“. Сега има тотална промяна. Хора, които си сядат на тревата, играят на фризби, волейбол. Нароиха се групички, които си прекарват добре.

Парковете се напълниха с радост.

Ти си учил в Семинарията – търсиш ли духовност в градското пространство там, където другите виждат само бетон? Има ли „свети места“ в София извън църквите?

Опитвам се да видя духовното навсякъде. Да видя красотата дори в грозното. Хубавото нещо, което ми е дала Семинарията, е точно тази призма. И тази призма ми е нужна, защото този град е труден за обичане. Има си своите проблеми, но има и своите решения. Виждам духовното на различни места – дали ще е в Кремиковци и дупката, която е останала от копаенето на желязната руда, дали ще бъде в Овча купел. Ето, не знам дали знаете – това е единственият квартал, кръстен на цитат от Библията. Кварталът започва от Банята и цитатът е от един момент, в който Христос прави чудеса в една къпалня, и той започва така: „При Овчи порти се намира къпалня, по еврейски наричана Витезда“. Павлово пък е кръстено на починалото дете на един пивопроизводител. Там е била производствената фабрика и той кръщава една от бирите на своя син и оттам идва Павлово пиво.

От всичко, което си наблюдавал, каква личност би била София – с какви противоречия, тайни, красота и недостатъци?

София е от този типаж градове, който се опитва да ти каже, че тя знае най-добре за тебе какво може да се случи и да ти даде съвет. До един момент, в който наистина ѝ искаш съвет и тя ти казва „Не знам, брат, ти си знаеш най-добре! Оправяй се!“.

Тази изложба е „заключителна глава“ и „сбогуване с една епоха“. Какво те кара да сложиш точка точно сега? Има ли неснимана София, нещо, което остава неуловимо и може би трябва да остане такова?

Има снимана София, която остава непубликувана. Някой ден ще създам книга, в която ще я опиша. А иначе това е 35-ата изложба, показал съм снимки не само от София, но и от Балканите, имах една върху голото тяло. Тези изложби в този си вариант някак си вече не ми носят удовлетворението, което искам да ми дават. За да ми го дават по такъв начин, по какъвто ми се иска, аз трябва да променя тотално формата. В този формат това ще бъде наистина последна изложба – да отидеш на едно място и да видиш едни наредени снимки и да можеш да си ги купиш. Имам много идеи за странни и различни изложби из града, дано се реализират. Но не е задължително те да бъдат върху София. Това е едно от нещата, които искам да променя. Искам да покажа нещата, които съм правил в редицата страни, които съм обикалял, искам да покажа нещата, които съм снимал из България, които някак си винаги оставаха на заден план. Винаги София е била на първо място и вече 10 години е на първо място за мен. Но ми се иска следващото десетилетие да е малко по-различно от десетилетието на Етюдите!

За какво най-много мрънкат софиянци в 10 стъпки

Какво става в града?! Последвай Instagram профила ни и разбери пръв.

Абонирай се за YouTube канала ни и виж града отблизо и далеч.