Минало съвършено време

Не изоставай заради старите идеализации

Доизносвам старите си чувства.

Скоро ще ми умалеят и ще ги оставя на дъното на шкафа. Сгънати, грижливо подредени. Сигурна съм, че ще имам сили някога да ги изхвърля…

Нов сезон. Средата на октомври, но все още есенната меланхолия върви по петите ми неотлъчно. Натъжавам се за дърветата, оголили клоните си, за празните гнезда на птиците, всичко се приготвя за една дълга и студена зима, чийто край ще бъде сложен с появата на първите нарциси. Дотогава ще трябва да се примиря с по-кратките светли часове на денонощието, а щом слънцето залезе, започвам да усещам напрежение дълбоко в мен и не спирам да премислям.

Защо сме склонни да идеализираме това, което вече не ни принадлежи?

Ръката ми е празна, разперя ли пръстите си, липсата ти става осезаема. Търся топлина, подслон, закрила, цялост. Чувствам се мъничка, несъвършена, разпръсната. Не съм свикнала с тези нови състояния. Това тяло вече не прилича на моето тяло. Отчуждила съм се от самата мен. Гледам първообраза си отстрани, не мога да вляза отново в кожата си.

Ами защото…тогава е по-перфектно от сега.

Не мога да се върна в спомена наяве, не мога да поправя случилото се тогава или да изменя крайния резултат от ситуацията. Затова съм склонна да вярвам, че се е случило най-доброто, което е трябвало да стане. Нямам избор. Не мога да се оставя на съжалението и на най-коварния въпрос: „Какво щеше да стане ако…?“. Избирам на пръв поглед благоприятния изход в лицето на идеализацията.

Нужно ми е ново глаголно време. Ще го нарека „минало съвършено време“. В него ще бъдат поправени всички възможни грешки: несигурността, която бъдещето носи, носталгията, която миналото съдържа, нестабилността на настоящия момент. Понеже съдържа думата „съвършено“ в названието си, нещо ме кара да мисля, че дори и измислено, то ще ми носи небивало досега удобство. В съзнанието ми

„минало съвършено време“ ще бъде аналог на нирвана, а когато отново повярвам в божествената сила – мой малък Рай.

Най-любимата ми част е, че винаги се сбъдваме. Каквото и да си пожелаем. Можем да заспим далеч един от друг, да се събудим през нощта и да усетим как сме се вкопчили в другия. Минало съвършено време е друга реалност, устойчива на обстоятелствата. Отвъд непреодолимите пречки и дребните спънки, занимаващи ума.

Няма да казвам на никого за недостатъците на съвършеното. Немислимо е да съществуват такива. И въпреки това има. Минало съвършено време не ми предоставя възможност да се развивам и променям. То е създало защитна капсула около мен. Съхранява ме като хербарий от мига, в който съм превключила на честотата му. Не пораствам и сантиметър. Не остарявам. Не създавам нови спомени. Лишена съм от емоционалност. Не добивам опит. Аз съм одушевена фотография на една константа, минало съвършено време.

Потръпвам от мисълта да се наситя на сладостта на живота още отпреди да съм го вкусила. Сигурността на миналото съвършено време ме прави далтонист за дъгата от емоции. Риск. Тръпка. Страст!

Отказвам старите идеализации. Едно несъвършено и непредсказуемо бъдеще, моля.

Защото времето е най-добрият емоционален антибиотик.

Какво става в града?! Последвай Instagram профила ни и разбери пръв.

Абонирай се за YouTube канала ни и виж града отблизо и далеч.