Литературен петък: „Към фара“ от Вирджиния Улф
Въображението е най-силното оръжие срещу тленността
„Литературен петък“ е нова рубрика, в която всяка седмица две запалени по литературата дами ще ни поднасят селекции, анализи и ревюта на книги,които са се прокраднали покрай високите им критерии за литература. В безспорно най-обичания ден, точно преди уикендът да почука на врата, те ще забъркват смесица от най-доброто, което предстои или вече е факт, както и неприкритата си носталгия към класиките. Ако необятното поле от заглавия те обърква и затруднява в избора, тук ще намериш литературни находки – проверени, прочетени и поднесени стегнато, за да улеснят пътя между теб и следващата ти книга.
Много е трудно да се пише за Вирджиния Улф, струва ми се направо богохулно, не знам дали ще успея да намеря правилните думи, но знам, че един век по-късно тя ме кара да изпитвам възхищение и преклонение пред таланта й и точно затова имам нужда да споделя впечатленията си от „Към фара“, най-емблематичната й творба.
Ако искате динамичен и напрегнат сюжет, този роман не е за вас, тук е типичният за модернистите „поток на съзнанието“, преобладават вътрешните монолози, които със своите екзистенциални размишления и наблюдения рисуват главните персонажи много по-плътно и задълбочено.
Главно това се случва чрез мисис Рамзи, прототип на майката на Улф, нейните мисли ни представят съпруга й, осемте им деца, художничката Лили Брискоу, учения Чарлс Тансли, математика Кармайкъл, ботаника Банкс и откриващата любовта двойка Минта и Пол. Този кръг от хора наподобява един друг от детството на Улф, когато наистина е прекарвала летата си в къща близо до фар с интелектуалните приятели на родителите си. В много свои писма и дневници тя признава, че огромна част от книгата е автобиографична, а сестра й Ванеса дори й пише с похвала колко добре е възкресила образите на починалите им родители.
Възкресяването чрез паметта е най-силният инструмент на Улф, който тя ползва както в живота, така и в писането, това е почти терапевтичен метод, който й помага да се справи с най-големите си страхове – забравата на човека след неговата смърт, безсмислието на живота, преходността и тленността, които създават усещането за незначителност. Мисис Рамзи също често изпада в мигове на съзерцание, от които бързо се съвзема, защото всички останали разчитат на нейното присъствие и светлина, тя е обединяващото звено, без което отношенията им биха били трудни и невъзможни.
„Можеше да остане насаме, да бъде себе си. Точно от това все по-често чувстваше нужда – да мисли, дори не толкова да мисли, колкото да мълчи, да се усамоти. Тогава цялото битие и суетнята му – всеобхватно, блестящо, шумно – се изпаряваше и човек се свиваше с някакво усещане за тържественост, смаляваше се до собствената си същност, клиновидна сърцевина от мрак, нещо невидимо за останалите.“
Улф описва жената такава, каквато е била по времето на майка й – опора на мъжа, повелител на дома, възпитател на децата, с интуиция и едновременно силно и меко излъчване. Мистър Рамзи често се върти около нея, търсейки утеха и успокоение, малко ласкателство и обожание. Докато всички останали имат таланти в изкуството, математиката, философията и поезията, мисис Рамзи има вроден усет за живота и близките й, които кръжат в него.
Едва ли има по-добро описание на природни картини, на това странно взаимодействие между човека и облаците по небето, отражението на листата и морските вълни, които се плискат в неспокойните души. Лили рисува и с всеки замах на четката виждаме как оживява вятъра. Тя е обратното на мисис Рамзи – неомъжена стара мома, подвластна единствено на себе си, ужасена от брака и семейството, от тяхната баналност и от капана, в който вкарват жената. Непрекъснато чува от Тансли, че жените не могат да рисуват, не са толкова интелигентни колкото мъжете, а самата Минта умишлено се прави на малко по-глупава, за да се хареса на мистър Рамзи, който става много по-благ в снизхождението си. Лили изпитва съмненията на самата Улф, която се страхува, че може да е второкласен автор, в случая с Лили – художник, поставя таланта си непрекъснато на съмнение и се принизява сама, за да не я изпревари друг.
Водейки дори на пръв поглед незначителни разговори, мислите на всеки персонаж правят ежедневието откровение за миналото и бъдещето, за смисъла, за паметта, за непреходността на изкуството, за меланхолията като щит срещу суровата реалност и войната, която чука на вратата. Мисис Рамзи се пита „не можеше ли човек да научи наизуст как да живее, няма ли упътване, убежище“, но какво се случва в нейната глава, никой от останалите така и не разбира, те само я гледат с възхищение и се борят за нейната грижа и внимание.
И както така сме потънали в историята, изведнъж тя ненадейно ни удря голям шамар, показва ни къщата празна от нейните обитатели, разкрива ни съдбата на всеки поотделно, никак неласкава и жестока в своята ирония. Заедно с майсторството на природните картини любими ми бяха моментите, в които изоставената сграда се разкриваше чрез песента на вятъра и отворените чекмеджета. „Загиваме един по един“, многократно повтаря мистър Рамзи дори когато още няма и следа за идващото, но витае особено леко напрежение във въздуха, вестител на бъдещето. При Улф го има това очакване, че в най-спокойния и хубав момент може да ти се случи най-ужасното и винаги трябва да си малко нащрек, леко приведен за удар. И винаги зад всичко – разговорите за лехи и шапки, за изгубената брошка и изгубената младост, витае най-същественият въпрос:
„Какъв е смисълът на живота? Това е всичко – един прост въпрос, който се сгъстяваше с годините, притискаше човека все по-здраво. Голямото откровение не беше дошло. Голямото откровение може би никога не идваше. Вместо това идваха малки, ежедневни чудеса, просветления, неочаквано запалени в мрака клечки кибрит…“
Какво е да вървиш към фара, да си устремен към него, да си привлечен от магнетичното му сияние? За малкия син на Рамзи това е приключение, първи досег с откривателството, а в края на романа тъжно плаване и липса на удоволствие. Може би това е животът – необяснимо разочарование, на което съумяваме да придадем красота и топлина, може би мечтаенето често е по-истинско и удовлетворяващо от осъществяването и във всеки от нас се прожектира един далечен и митичен фар.
