Поезията е тревожното безсмислие, което ни обзема понякога
За поезията и спасението
Колкото по-силно човечеството се задушава от бит, толкова повече се раждат поети, каза веднъж Елин Рахнев.
Така е. Поезията е за чупливите хора. Онези, които всъщност залепят останалите. Парадокси. Поезията и душата са развъдник на парадокси. Защото поетът е онзи, който никога не мрънка, не се оплаква и не звучи като зарязан. Поне истинският поет. Той е длъжен да запази достойнството си, въпреки че се съблича гол пред читателя. Поетът трябва да пада нагоре. Нищо че щастието не е особено щедро към изкуството. Майната му на щастието. Майната му на хормоналния увеселителен парк. Катарзис не се преживява, докато лежиш на леглото с крака, повдигнати на стената, и ядеш швейцарски шоколад. Поезия, е казал някой по-умен от мен, има във всяко нещо на този свят. Освен в лошото стихотворение.

Ако литературата е мишена, то поезията е 10-ката в нея. Поезията е да поведеш думите по краткия път, а за да откриеш краткия път, трябва да си извървял много дълги и мъчни вътрешни маршрути. Не непременно да си живял дълго. Опитът не зависи от времето толкова, колкото от ситуациите, през които преминаваш.
Поезията е опровержение.
Най-вече на тревожното безсмислие, което ни обзема понякога. На това, че просто се раждаме, плачем, ядем, спим, целуваме се и умираме.
Литературен петък: „Жюл и Жим“ и тежестта на леката любов
Какво става в града?! Последвай Instagram профила ни и разбери пръв.
Абонирай се за YouTube канала ни и виж града отблизо и далеч.


























