Нещата от живота

Стефан Димов с коментар върху един филм, от който очаквахме много, но уви...

Първото нещо, което трябва да се отбележи, е, че това не е филм ЗА Стив Джобс, а филм с участието на героя Стив Джобс. Или още по-точно – евтина възстановка за части от живота му в компанията Епъл.
Разликата идва от това, че един истински филм за Стив Джобс би ни дал съществена представа за личността на човека, определян като един от най-великите и умни съвременни изобретатели и предприемачи. Такъв филм би ни вдъхновил. Би ни показал разликата между него и обкръжението му. Би ни накарал да усетим защо името Стив Джобс вече е в историята и ще остане там още много време. По непонятни причини обаче филмът на Джошуа Майкъл Стърн по сценарий на дебютанта Мат Уайтли решава да пропусне всичко това, което би осмислило създаването на лентата. „Джобс” удобно се настанява в рамките на посредствеността и отказва да покаже какъвто и да е живец, енергия, идейност, които поне в малка степен да ни напомнят, че гледаме филм за създателя на Apple и водача на Pixar. Нито е напълно правдоподобен, нито достоверността му е пожертвана за сметка на добра драматургия.

 

С немалката си продължителност от 122 минути лентата ни вдъхновява значително по-малко от 2-минутно четене в страницата за Стив Джобс в Wikipedia. Хронологически филмът е пълен хаос – започва с представянето на първия айпод през 2001 г., след което се връща през 1974 г., докато Джобс още е в колежа Рийд. Следват няколко по-важни момента, като създаването на Apple Computers, както и компютрите Apple 1 и Apple 2, но всеки един от тези моменти е отразен равнодушно, без капка страст, дълбочина, проникновеност. Не виждаме и не усещаме мотивите и зараждането на идеите, а само резултатите – неща, които знаем още преди да сме изгледали филма. Изпълнението на Аштън Кътчър е колебливо – на моменти стои добре, докато в други просто казва репликите си. Стерилната режисура и сценарий прозират през всеки един аспект на филма.

„Джобс” е анти-динамичен. Актьорите в него не играят, а просто рецитират готовите реплики. Историята отразява случайни моменти от биографията на Джобс, подбрани не по важност, а сякаш чрез хвърляне на зар. Отделянето на Стив от Apple във филма, както и всички останали спорове и конфликти не са базирани на нещо, което ние усещаме и разбираме от филма – контрастиращо мислене, различни идеологии, концепции и т.н. Всички „драматични” моменти са показани чисто хронологично и са изразени с безсмислени диалози, които не отразяват проблематиката на ситуацията, а запълват екранното време. Въпреки че се развива в рамките на 27 години, филмът пропуска основни моменти, като създаването на първите лаптопи на Apple, айфона, айпада. За секунда дори не се споменава участието на Стив Джобс в Pixar и Disney, както и фактът, че „Играта на играчките” съществува единствено заради личното му финансиране, след като студиото прекратява продукцията.

В кинематографично и музикално отношение филмът е също толкова сух, колкото и драматургично. Композициите на Шопен и Бах, както и песента на Боб Дилън  Boots of Spanish Leather просто няма как да оправят вялата картина. Гримът на Аштън Кътчър, който трябва да ни покаже разликите между 19-годишния Джобс и 42-годишния Джобс, се равнява на промяна в брада/мустаци и появата на очила. Началото на филма, с представянето на първия айпод, стои изолирано и несвързано с останалата част.

Направен без участието на Apple, както и без одобрението на Стив Возняк (който определя сценария като пълен боклук), „Джобс” ще остане в историята единствено с абсолютната си апатия, на която трудно можем да намерим аналог. Нека за момент само си представим какъв филм по темата би направил Дейвид Финчър като явен Apple маниак, след като направи „Социалната мрежа”, без дори да му пука за Facebook.