Лек за изневяра

Може ли да простим един от смъртните грехове, или все още не сме до толкова еволюирали да изберем другия пред собственото си его?

  • 29.10.2018
  • от С.Н/Е.И.

Всички сме гледали онези документални филми за абогирените и за древния човек. Всеки си е знаел пещерата, всеки си е познавал жената и децата, всеки е бил наясно с това, коя е неговата мръвка. Наруши ли се тази граница на собственост – бой.

Дори милиони години след това хората имат достатъчно развито чувство за собственост. Може би затова толкова боли, когато обичаният от нас човешки индивид реши да тършува в нова пещера или да захапе нечия чужда мръвка.

Ако на теб никой никога не си е позволявал да ти изневери, това е чудесно, може да спреш да четеш дотук. За другата част от човечеството, на която в даден момент, някога там в миналото или настоящето са ни показвали какво значи първичен инстинкт и какви чувства поражда той, мога да кажа само – моите съболезнования.

Наистина доста гадно усещане. Да знаеш, че човекът, в който си заложил бъдещето си, цялото си доверие и любов, решава съзнателно или несъзнателно да те целуне с устата на Юда и да те предаде, това е нещо,

което за един миг може да преобърне живота ти наобратно и да те накара да започнеш да се съмняваш във всичко.

Рано или късно изневярата излиза наяве, винаги го прави. Дали ще е от Фейсбук съобщение, дали ще е разлика в поведението на отсрещния човек, винаги това, което най-много крием, ще излезе наяве най-бързо.

Светът се срива за минути. Виждаш нещата около теб, но не фокусираш нищо. В мозъка ти се пръскат мехури от ярост и от гняв и нюансът на всичко около теб става малко по-наситеночервен. Знаеш, че връщане назад няма.

Виждаш неща, които несъзнателно, или нека бъдем честни със себе си – доста съзнателно, си криел от самия себе си.

Виждаш логика, виждаш истина в чуждата лъжа. Може спокойно да прозреш кога е станало, какво точно е станало. Единственото нещо, което не е толкова напълно ясно, е как да накажеш виновникът/виновницата. Дали да накажеш тях, или да накажеш себе си?

Май винаги наказваме както предателите, така и самите себе си.

Не спиш, не ядеш. Мислиш по цял ден различни теории, различни версии. Мозъкът ти работи толкова перфектно, че всяка твоя визуализация на предателството е толкова истинска, все едно и ти самият си бил там с тях.

Тъжно е, че един човешки мозък може да стигне толкова дълбоко, толкова навътре в тъмните психологични пориви на друг човек и да се пита по цял ден „Как можа, бе?“.

Боли, няма да лъжа никого, доста боли. Трябва обаче да се продължи напред.

Не яж ден, два... Не спи изобщо. Къпи се с най-грапавата шкурка от железарията, само и само да премахнеш от кожата си срама и предателството. Пий промишлени количества вино, самообвинявай се колкото искаш, но някой ден трябва да простиш. Дали на теб, дали на Юда, това не знам, но прошка поне в едната посока трябва да има.

Стискаш зъби и продължаваш напред. Прощаваш на теб, на нея, на него. Целуваш Юда отново и си спомняш, че именно с целувка най боли да те предадат. Именно с мил жест може да съсипеш отсрещната страна. Целуваш и прощаваш или целуваш и нападаш – изборът е само твой. Моят е ясен.

Виж какво се случва, когато се опиташ да избягаш от себе си.