За бившите с любов

Теб те е обичал, мене много повече...

  • 22.05.2017
  • от В.В.

И хиляди пъти да отвориш страницата ми във фейсбук, няма да разбереш дали съм спала до него, дали съм му направила закуска, или ми е казал, че ме обича. Омръзна ми да ровиш в живота ми и да търсиш каквото няма да намериш. 

С мен е, да. И все още не съм махнала магнитчето от хладилника "моят мъж е най-добрият" просто защото моят мъж е такъв, но ти вече нямаш нищо общо с това. Не съм искала да те боли, да плачеш или да си задаваш въпроси без отговор. В началото беше навсякъде, в шкафа му за дрехи, в банята, в кухнята с безбройните си подправки (които никога не сме използвали).

Оставила си и навици, научила си го да крие телефона си, да заключва компютъра, да се страхува да излезе, без да излъже...

Но най-трудно ми беше със спомените ви, когато се отнасяше и знаех, че се връща на вашите места. Когато не бях съвсем теб и не правех съвсем твоите неща. И мене ме е боляло, и аз съм се свличала в ъгъла сама от страх да не се върнеш. Но не се. 

Сега е мой ред да градя, сега е мой ред да правя планове и палачинки. Сега съм аз тая, която му се кара за чорапите. Остави ни, нека изживеем каквото има да се изживява. За твое щастие не ми е казал още гнусливото "обичам те". Не ми и трябва, нали го виждам. По-силна от любовта при нас е само омразата. Да мразиш ръцете, които те галят, защото по-хубаво няма. Да мразиш очите, които те гледат, защото по-влюбени няма.

Да мразиш как бързаш да стигнеш, защото от вкъщи при него по-хубаво НЯМА.

Да мразиш как вика на мачове, да мразиш как разхвърля обувките, да мразиш как сутрин превръща малката стая в любов и докато не те събуди, не спира да те тормози.

Ей така си живеем... И да, караме се, тогава сигурно най-силно се надяваш да е краят. Но не... Затваряме врати, затваряме прозорци, крещим, удряме и плачем безнадеждно, но... Все по-невъзможно ни е да се нямаме. В началото ни беше лесно, по седмици мълчахме в самота, но много скоро се научихме, че в тая самота единствено се губим. 

И той ме мрази. Накарах го да вярва във вечността. Накарах го да иска да съм всичко. Накарах го да чувства, че живее в лудостта.

Научих го да идва, без да тръгва. И дава повече, отколкото ми взима. Научих го да стиска зъби, когато рамото му е изнемощяло от натиска на полузаспалото ми тяло. Научих го да иска да съм с него дори когато повече от всичко има нужда да е сам. 

И да, все още понякога те помни, говорим си за теб в минорни, дразнещи слова. Признавам си, обичал те е, така ми казва, но мен ме мрази, а омразата по-силна е от любовта.

Това се случва когато, срещнеш този някой, без който те няма.