Между редовете на неизпратените писма до теб

Когато обичаш някого отдавна, се научаваш да четеш и между редовете на писмата, които никога не ти е написал

  • 27.02.2017
  • от Даниела Кръстанова

Преди време някой ми каза, че ако напишеш най-съкровените си мисли и желания на хартия, те се материализирали. Затова и някога любовта била по-истинска, защото влюбените си пишели красиви писма, които завършвали с „Вечно твой/ Вечно твоя“. Доста наивно. Но все пак се замислих, че никога не съм ти писала писмо, понеже никой вече не го прави. А не съм ти казвала много неща, които виждам всеки ден, понеже разчитам да ги знаеш.

Странно нещо сме хората. Не отделяме достатъчно време, за да кажем точно на най-близките очевидното, понеже си мислим, че то е ясно. Че няма нужда да го повтаряме постоянно, след като вече веднъж сме го изрекли.

И да правим за тях неща, които бихме искали, просто защото са някак извън времето. Дори и времето на другите да не съвпада с нашето вътрешно време.

Само че заслужаваш да ти кажа и да го напиша, за да остане в дните и пространствата  на собствените ни вселени, които още се борят и търсят отговора на въпроса, имат ли път заедно. Това не знам.

Обаче ти не знаеш, че когато спя при теб, усещам как в 7 сутринта стъпваш на пръсти, за да не ме събудиш, понеже ставам по-късно. И виждам в кофата всичките хвърлени палачинки, които си опитал да ми направиш, докато се получи перфектната. Понякога долавям съжалението в гласа ти, когато отказваш на приятелите си да пиете бира довечера, понеже си ми обещал да сме заедно. И облекчението, когато ти кажа, че няма проблем да отидеш (дори и без да го мисля). И че те радва моето облекчение, когато понякога не отиваш. Забелязвам, че когато се ядосам, ми оставяш един ден да ми мине, защото знаеш, че Близнаците така правим, но си напълно наясно, че ако изчакаш повече, ще реша, че не ти пука. Не съм забравила, че не понасяш суши, но на втората ни среща яде, защото аз бях избрала мястото.

Знам и колко се дразниш, че работя до късно и че ти струва много никога да не ме попиташ дали наистина е така, нито какво толкова имам да си казвам с приятелките си всеки вторник и четвъртък. Че се изнервяш, че постоянно ти пея, докато караш, и небрежно сменяш станцията с надеждата да не знам следващата песен. И че едва прикриваш смеха си, когато разбереш, че винаги я знам.

Че се опитваш да ме предпазиш от мен самата и от всичките глупости, които правя, защото съм голям инат.

Че когато не знам нещо, което ти знаеш, спокойно ми го обясняваш, без да ме караш да се чувствам зле.

Че ми показа, че когато обичаш някого където трябва, дори сваляш малко нивото, за да го изчакаш да те настигне и после заедно, ръка за ръка, да вървите напред. И му даваш време. Да свикне с близостта ти, с недостатъците ти, с откаченото ти семейство, с работата ти до късно и с маниакалното ти (според него) здравословно хранене.

Че когато обичаш някого, се учиш да разчиташ мълчанието му и да търпиш странностите му, а някои късметлии дори са склонни да ги харесват.

И понякога не смееш да му кажеш всичко, което искаш, защото те е страх да не го уплашиш. Да не изглеждаш глупаво или да не го разочароваш. Да не го накараш да си тръгне или да не го задушаваш със собствените си мисли.

Когато обичаш някого отдавна, се учиш да четеш и между редовете на писмата, които той никога не ти е пращал. Или да пишеш такива, защото най-накрая вярваш, че това, което си заслужава да бъде написано, този път се случва на теб, а не винаги само на другите.

Без обич, всички сме самотни, освен в кратките моменти, в които не сме.