Нещата от живота

Хиляди нюанси отчаяние, разочарование и надежда в най-доброто от Смирненски

Вяра, надежда и любов. Но и плътно сиво, мрачно отчаяние, пронизваща тъга, мизерия. Палитрата на живота смесва всичките си цветове в стиховете на поета на града – Христо Смирненски. Принуден от съдбата да живее в крайните софийски квартали, той обрисува като никой друг образа им в поезията си. Пламъкът на българския авангардизъм обаче угасва твърде рано. Покосен от жълтата гостенка, Смирненски не успява да види деня, за който бленува в "Да бъде ден!". Съдбата му спестява още по-силното разочарование от света, който продължава да се саморазрушава.

На рождения ден на Смирненски и празника на любимата ни София си припомняме всички краски на града. Такъв, какъвто само той имаше смелостта да го покаже: 

 

Цветарка

Тази вечер Витоша е тъй загадъчна и нежна –

като теменужен остров в лунносребърни води,

и над смътния й гребен, сякаш в болка безнадеждна,

се разтапят в тънка пара бледи есенни звезди.

 

И грамаден и задъхан, скрил в гранитната си пазва

хиляди души разбити – глъхне празничния град

и под лунно наметало с шепот странен той разказва

повестите безутешни на вседневен маскарад.

 

А из улицата шумна, под гирлянди електрични,

ето малката цветарка бърза от локал в локал,

де оркестрите разливат плавни звукове ритмични

и от тях се рони сякаш скрита мъка и печал.

 

С погледа смутен и влажен на прокудена русалка

между масите пристъпя и предлага плахо тя:

златожълти хризантеми в кошничка кокетно малка

и усмивката смирена по рубинени уста.

 

Върху стройното й тяло, върху младостта й цветна,

като черни пипала се плъзгат погледи отвред

и в усмивки иронични блика мисъл неприветна,

че цветята се купуват, а и тя е чуден цвет.

 

И оркестърът въздъхва, стихват плачущи акорди,

гаснат, млъкват, но отново гръмват те по даден знак,

понесат се нависоко волнокрили, смели, горди

и се спуснат бавно, плавно като мек приятен сняг.

 

Но от маса къмто маса свойта кошничка показва

светлокосата девойка с поглед смътен и нерад,

а грамаден и задъхан, скрил в студената си пазва

хиляди души разбити – дебне каменния град.

Виж повече: Гео Милев – осъден да бъде гениален

Старият музикант

Все там до моста приведен седи,

тегли полекичка лъка,

а над главата му ревностно бди

черната старческа мъка.

 

Бурно край него живота кипи

в грижи и горести вечни

и пъстроцветните шумни тълпи

все тъй са зли и далечни.

 

Привечер. Спуска се траурен здрач,

ситен снежец завалява,

спира цигулката горестен плач –

стареца немощно става.

 

И прегърбен той пристъпя едва,

спира се тук-там и стене,

шепнат му злъчни, невнятни слова

зимните вихри студени.

 

Там – от скованата в мраз висина –

мигом през тънкия облак

хвърля му поглед печална луна,

фосфорно бледа и обла.

 

А зад гърба му пристъпя Смъртта,

кървава и многоръка,

и по цигулката старческа тя

тегли полекичка лъка.

 

 

Улицата

 

Гърми тя с трясъците непрестанни

и с грижите всевечни на света

и шепне кървавите си закани,

притисната от каменни титани

и бремето на пъстра суета.

 

През делничните утрини, когато

ридаят в хор фабричните тръби,

тя стене глухо в болката си свята,

познала горестите на тълпата

и бурята на утрешни борби.

 

По нея се усмихват в колесници

престъпници, пигмеи и царе,

а дните в едноцветни върволици

отлитат, като непознати птици,

над нейното нестихващо море.

 

Но дебне улицата със закана,

настръхнала подобно огнен змей,

 

прикрила пламъците на вулкана,

при първи зов на празнична камбана

готова лавата си да разлей.

 

И гръмнала отвсъде с изненади,

преобразена в своя мощен гнев,

тя гриви огнени от барикади

развява пред смутените отряди

и блика трясъци и бурен рев.

 

А сред дима и викове победни

целунати от кървавата нощ,

един до друг деца и старци бледни

угасват върху камъните ледни

с усмивката на малкия Гаврош.

Запознай се с неспокойната душа на поета

Какво става в града?! Последвай Instagram профила ни и разбери пръв.

Абонирай се за YouTube канала ни и виж града отблизо и далеч.