Да се отдадеш на изкушението понякога не е спасение, но споменът за него винаги топли..

Ти си единица в червено кръгче на син фон, един звук от съобщение късно вечер, когато знаеш, че не отговарям. Прекалено късно е за въпроси и отговори. Нищо не ни остана. Почти нищо.

Ние бяхме стерео и радиото никога не бъркаше кои са нашите песни, за да си пишем „чух те“, когато не се виждахме. Ние бяхме романс изписан с виртуозна интимност някъде там в безличните канали на виртуалното опознаване.

Изградихме отношения, които ни отделиха от света сякаш бяхме скрити зад Велика китайска стена и накрая се оставихме тя да се срути над главите ни.

Вероятно хората, които създават китайски стени, за да се вкопчат един в друг, стават чупливи като китайски кукли. И фалшиви също като тях.

Ние бяхме, не сме. Сега само словото ми е зов, който започва в мен и завършва в теб затова не спирам да пиша. Всеки път, когато си наоколо забивам очи в произволни предмети, за да не срещна погледа ти.

Срещите на очите ни са нещо отделно от нас самите, те са тайнства, които пречат на съня, изкушение на което не трябва да се отдаваме, защото не носи спасение. Ние няма да се разберем, но..

Онова момиче помниш ли, което всеки път лягаше тихо до теб, когато валяха дъждове през юли. С топлото си тяло беше лятото дори, когато то си отива. Беше топлината, която иска да те стопли, защото знаеше, че си студен отвътре.

Береше ти диви ягоди боса в градината и те пишеше всеки ден.  Теб не ти пукаше дали има други, които пишат по-добре, слушат те повече и те жадуват. Достатъчно ти беше да е дива колкото ягодите.

Помниш я, защото очите ти още я докосват по-добре от много други чифтове ръце през които е минала, на които се е раздавала и от които се е изтръгнала.

Всеки път ме превръщаш в бял лист по който тъмните ти зеници се разливат като отровно мастило, което бленува да го наредя в думи. Ако бях небе движението на погледа ти щеше да оставя пъртина от самолети по мен.

Ние сме орнаменти на сезоните, които се сменят препускайки и в началото на всеки от тях спомените се връщат като мерна единица за отдалечаването ни един от друг. Нашите тела стареят, но чувствата вътре под крехката им кожа остават вечно млади и също толкова неопитни да се доближат с друго освен с мълчаливи погледи.

„Не ме гледай така“ казвам ти и знам, че ще попиташ „как“. Винаги питаш „как“, защото така и не научи начините как и кога да правиш нещата така, че да се задържим отново, а не да се изпепелим и страховете ни да се наместят удобно между нас. Страхувам се, че никога няма да знам как, точно как… да ти отговоря, да те навигирам, да помогна на мен, на теб, на нас да бъдем ние.

Всички искат любовта да е без излишни усложнения, но няма как да се случи, защото хората сме сложни същества. Словото ми въздиша възпяващо всеки път силното привличане и сложната любов,

онези кратки тишини между две претупквания на сърцето, които могат да си преведат само хората изпитали подобно чувство.

Юли е за такива чувства или за спомените по тях. Хората сме такива същества, когато помним как са ни докосвали нечии очи не чакаме да ни стоплят излишни ръце, не ни е студено, споменът топли.

Онова момиче помни, когато бяхте на ръба на морето, когато те целуна последния път и ти беше на ръба на момчето, което прави силен скок, за да се превърне в мъж, а си остана пак момче.

Още 5 летни романса, които също ни държат.