Граматиката на състраданието: защо никога не ни стига сърцето за всички

Пам Велидис говори за навика ни да решаваме чия болка заслужава внимание и за това какво си спестяваме с този избор

Когато мълчанието пролае и ни напомни за нашата хронична липса на памет, нека си дадем един урок по човечност с четири лапи.

Ние имаме един много особен, почти счетоводен навик да разпределяме болката си на порции. В нашата география на съчувствието сърцето никога не е безкрайно, а е като малка, тясна стая с ограничен брой места и всеки път, когато в нея влезе нова скръб, някой от ъгъла веднага започва да брои липсата на свободни места. Когато преди време новината за убитото в София кученце Кнопа взриви социалните мрежи и изкара хората на улицата, градът за кратко заприлича на място с пулс. В този гняв имаше нещо чисто – онази първична, почти детска съпротива срещу безсмислената жестокост към същество, чиято единствена вина е, че не се страхувало от човешката ръка. Но още преди, както се казва, да заглъхнат стъпките по паважа, се появи познатият хор на разумните скептици: „Ама защо говорим за кучета, когато хората умират?“.

Само няколко дни по-късно животът ни даде зловещ повод да проверим колко струва тази загриженост. Верижната катастрофа на магистрала „Тракия“ превърна асфалта в хроника на човешката крехкост. И тогава всички заговориха за хората. Точно както винаги, когато повдигнем темата за децата в институциите, някой веднага пита защо не говорим за пенсионерите, а когато заговорим за насилието над животни, мигновено ни се напомня за насилието над жени. Ние не спорим за болката – ние я използваме като алиби.

Превърнали сме емпатията в състезание по важност,

в което единствената цел е да докажем, че чуждата кауза е недостатъчно мащабна, за да ни развълнува. В този безкраен кръговрат от „защо не говорим за другото“ всъщност не говорим за нищо докрай и никога нямаме ясна позиция, защото супер много ни е страх, че някой ще се обърне и ще ни посочи. Ще каже: „Не си прав!“, което е единствената по-голяма обида от „Не си богат и си дебел!“.

Изпадаме в кошмарния капан да сме като шопахолик, който обаче си купува временна индулгенция за собственото си бездействие, като противопоставяме една беда на друга. Истината обаче е съвсем проста и тя не се нуждае от висша математика, за да бъде разбрана: състраданието не е баница, която свършва, ако отрежеш парче за някой друг. Човекът, който е способен да подмине с безразличие жестокостта към едно животно, е същият, който утре ще натисне газта в мъглата, вярвайки, че правилата важат за останалите, но не и за него.

Жестокостта няма видова принадлежност.

Тя е липса на спирачки, атрофия на съвестта, която започва от най-слабия, от онзи, който не може да се защити, и неизбежно стига до нас самите. Кучето не е просто домашен любимец, нито декорация към градския ни бит, то е единственото същество на тази планета, което те обича повече, отколкото обича себе си. Влизайки в домовете ни, тези животни престават да бъдат просто биологичен вид – те стават част от семейната ни история, тихи свидетели на самотата ни, пазители на крехкия ни вътрешен мир. Но най-важното е, че ни учат на една забравена, почти архаична лоялност, в която няма условия, няма сметки и няма съмнения, те показват безусловно приятелство, обич и близост.

​Начинът, по който се отнасяме към тях и по-слабите изобщо, е най-точният рентген на нашето общество. Не, не защото кучето е по-важно от човека, а защото в отношението си към беззащитното ние показваме кои сме всъщност, когато никой не ни гледа и когато не очакваме нищо в замяна. Кнопа вече я няма. Няма ги и онези, които не успяха да излязат от ламарините на магистралата.

Между тези две трагедии няма пропаст, нито йерархия.

Има само една и съща тънка нишка на нашата обща отговорност – да пазим живота във всяка негова форма, преди да се е превърнал в поредния повод за закъснял спор в интернет, защото в края на деня не ни съдят по това колко правилно сме подредили чуждите страдания, а по това дали изобщо сме имали сърце да ги почувстваме.

Загубихме ли човешкото в човека?

Какво става в града?! Последвай Instagram профила ни и разбери пръв.

Абонирай се за YouTube канала ни и виж града отблизо и далеч.