Кога за последно направи нещо за първи път?

Гмурни се, не хапе

  • 22.06.2017
  • от Методи Терзиев

Няма какво да се лъжем – притеснителни чада сме ние, порасналите хора. И неслучайно казвам „порасналите“, защото децата приемат света и всяко преживяване в него с любопитство на откриватели. Отворени са към всяко ново нещо, даже и с риск да се опарят, ударят и други такива неприятни моменти. Обаче с времето какво се получава?

Любопитството го заместваме със страх „да не се изложа“, мързел „абе какво ще се занимавам“ или стереотип „не, това не е за мен“.

Заместваме приказния свят на откриватели с удобната ни зона на комфорт, за която после пишем крилати фрази колко е важно да излизаме от нея. Ами важно е, да – кога за последно направи нещо за първи път?

Спомням си много първи пъти. От най-интимния, през първото пътуване извън България, сам на кино, сам на бар, с приятели на парти с „не-мойта“ музика, скок във водата от скалите до Смокиня... абе списъкът е дълъг. И винаги е имало един такъв трепет вътрешен, напоен с доза адреналин, който кара кръвта ти да се движи по-бързо. Може да бъде всяко малко нещо от това да пробваш ново хапване, да си купиш нетипична дреха или просто да заговориш някого ей така на улицата. Усещането е нещо между вътрешно гъделичкане до повишен пулс. Понякога е неприятно, но е сигурен знак, че не просто живеем, а има още много да вземем от всеки ден на планетата Земя.

Моят последен „първи“ път беше да пробягам към 11 километра на маратона „Каланджа“ в Синеморец.

Да, чел съм „Родени да тичат“ и не, нямах никаква предишна подготовка за тичане освен седмичните мачлета с приятели. Друго е важното, а именно чувството да пробваш сам себе си в нова среда. С маратонки, купени предишния уикенд, светлосини шорти и полудишаща тениска се наредих сутринта с група приятели на плажа, от където стартираше нашето трасе. Еуфорията се усещаше от погледа на всеки, имаше нещо празнично и ведро във въздуха, който щеше да е нашето гориво за тичане. Отброяване, тромба и ето че потеглихме. През улиците на китното черноморско селце, плажа, брега на река Велека, горичка и хълмове покрай морето. Първоначалния стрес за организма бързо заместих с любопитство за всяка следваща крачка, а пред мен се редуваха гледки и хора. Сигурно ще прозвучи смешно, но все едно гледах през прозореца на родното БДЖ.

И изпаднах в един лек транс, мини медитация, в която краката ми се движеха автоматично, а главата ми започна да се изчиства от всякакви ненужни мисли.

На половината път се подкрепих с резен диня и продължих. Не гонех време или класиране, но бяхме решили с моите приятели да минем заедно през финала. Леко поизостанал от тях, ги настигнах на последната отсечка и радостни завършихме. Не разбрах как съм тичал в продължение на час и нещо, не чувствах умора и не спирах да усмихвам, най-вече вътрешно. Отдавна не бях правил нещо за първи път.

А кога за последно ти беше за първи път?