Състоянието Flow: Да живееш за и в мига

Да имаш Вселената зад гърба си

  • 11.03.2017
  • от Сирма Иванова

Аз съм... на това магично място в планината, сред топящия се мартенски сняг и разсъждавам за живота, или по-точно за живостта.

Сенека е казал – „Живот, добре изживян, е достатъчно дълъг“.

Изтърканите призиви „ да живеем за момента“ някак не са ме хващали толкова, освен в случаите, в които сърцето бие силно и вълненията са по- големи, отколкото мога да поема или да осмисля. Но моментът бързо отминава и съм отново в прозаичното си състояние на оплакване, оглеждане, премисляне и жадно вперен поглед в някоя звезда.

Кой е денят, който трябва да спрем? Carpe diem! И по-важното – как да го спрем? Има ли спиране въобще, или живеем с илюзията, че можем да се заставим да изживяваме по-пълноценно минутите си?

Според моя любимец Джейсън Силва (водещ в National Georgaphic TV) само състоянието на flow e доказателство, че можем да сме напълно живи, напълно истински и напълно отворени – потиснали егото, черпещи от източник, който не познаваме. Това е състояние, в което надскачаш себе си и всички досега познати ти възможности, когато си целият ти, когато си пълен и празен едновременно, когато правиш нещо, което обожаваш, и го правиш толкова добре, че цялата Вселена застава на твоя страна и ти праща част от безкрайната си сила и магия, за да станеш звездата на мига в собствения си филм.

В позитивната психология flow също е познат като състояние „зоната“ –

състояние на ума, при което човек е напълно потънал в това, което прави, енергизиран фокус, пълно участие и удоволствие от действието.

Или онзи момент, в който си напълно абсорбиран от онова, което правиш.

Нарекли са го точно flow, защото учени интервюирали няколко човека, които описвали преживяването като „воден поток, който ги носи“. Изследователи започнали да проучват състоянието, след като били очаровани да наблюдават творци, които, най-общо казано, се изгубват в работата си. Особено художници, които са потънали толкова в творене, че пренебрегват нуждата си от храна, вода и сън. Учените искали да разберат този феномен.

Във всеки един момент на наше разположение е огромно количество информация. Психолозите са открили, че човешкият мозък може да вземе под внимание само определено количество от тази информация за даден момент. От ТЕД презентация от 2004 научаваме, че капацитетът ни на възприемане е „средно около 110 бита информация в секунда“. Може да ти звучи като много информация, но дори и за елементарни ежедневни действия използваш доста. Само за да декодираш речта на другите, ти е необходима 60 бита информация на секунда. Ето защо, докато разговаряш с някого, не можеш да се фокусираш върху много други неща. Като цяло и по принцип имаш способността да решаваш върху какво да фокусираш вниманието си (освен, разбира се, ако не те тормози глад, болка или нещо подобно изконно). Когато сме в състояние на flow, сме изцяло погълнати от това, което правим в момента, без да правим съзнателен избор, губим осъзнатост за всичко останало: време, хора, разсейващи мисли и дори глад, сън. Flow състоянието е описано от Mihali Csikszentmihályi (унгарски психолог) като „оптималното преживяване, в което човек стига до нива на пълно удовлетворение“ .

Някои други го наричат творческа муза, но на мен не ми стига – не е достатъчно да е муза, защото в спорта примерно е сила, прецизност, концентрация и вихър от енергии. Да го наречем „е... си якото“. Например това е, когато летиш с една или две дъски по първия сняг за деня, рано сутринта по огряна от слънце писта;  когато водата в морето те обгръща с цялата си тайна и откровение; когато пъзелът пасне и всичко е толкова ясно, красиво и възможно...

Неуморно търсим начини да повторим тези моменти, да ги мултиплицираме, да ги притежаваме, да ги хакнем и да не ги пускаме да си ходят.

Те пък имат свойството да се изплъзват и да не ни се дават току-така – като дъгата, която за момент се вижда супер ясно, а след малко вече не си сигурен дали я виждаш или не, толкова е бледа, толкова... си отива.

Баба казваше – „всичко е временно, но най-временни са човешките чувства“. Колко постоянни бихме били в чувствата си към чудото на flow? Ще го обичаме ли вечно, ако го подчиним на волята си? Дори да „хакнем дъгата“, за да я накараме да ни се появява, когато ние си решим – ще продължим ли да се захласваме всеки път, когато я видим, или с отегчение ще махнем с ръка и ще потънем в обичайната меланхолия и копнеж по нещо друго...

Мъдреци, философи и учени са разсъждавали векове по тези въпроси – има толкова много отговори, че се неутрализират един друг и всъщност пак не е ясно – колко искаме да сме живи и колко искаме да не ни дреме какви сме? Предполагам, че ще си я караме така – ту в състояние на flow, ту в състояние на човешка ежедневна обикновеност (база, равнина) и някъде между двете ще се усмихваме и ще си казваме „Е... си колко яко нещо е животът“.

Пази се от песимизма - навсякъде е, а спасание няма!