Целувам те и септември се изчервява

Да се влюбиш през септември е приоритет, защото тези любови никога не умират наистина

  • 02.09.2016
  • от Пам Велидис

Помня ясно как стоях на ръба на морето и лятото отказваше да си отиде. Ти се появи като август, който не може да престане да флиртува, светлината му пълзи с топлите си лъчи и гали бедрата ми, но тези блянове не бяха вече за мен. Исках нещо истинско. Вярвам, че хората сме създадени за повече от страст. Прехапах устни и замълчах, щях да те изчакам да узрееш, да пораснеш и да бъдеш готов за нашия сезон.

Есента знае, че в любовта има два големи гряха – да умъртвяваш живи отношения и да съживяваш мъртви.

Затова да се влюбваш през септември е приоритет, защото есенната любов прилича на този сезон. Тези любови никога не умират наистина. 

В миговете, когато си мисля, че всички човешки същества приличаме на насекоми, пъплещи върху шепа мокра кал, искам да изкрещя: „Обичай днес, за да останем вечни!“.

Прохладните вечери извиват ханша си под поривите на есенния вятър. Той се превръща в нашественик на нашите разходки. Плячкосва ароматите ни, разнася ги в невидимите си ръце за собствено удоволствие, но студените му пръсти не могат да отскубнат обичта ни.

Осъзнаваме ли изобщо какви щастливци сме, че съществуваме в свят с редуващи се сезони на любовта – леденото сковаване, пролетното възраждане, лятното изгаряне и любимият ми завършек – есента. Тя винаги е великата красота на природата, която през целия си цикличен път спестява да се раздаде до края, за да избухне с цветовете и могъществото си.

Чувствам се като топла, червена Есен, която се оцветява от ласките ти. През септемврийските ни срещи каня слънцето в косата си и минавам бавно покрай дърветата, обагрени в злато, защото искам след години да ме помниш такава, каквато си ме видял от всички страни. Да остана вечна с дъх на есен в представите ти и в търсене на следващите есени завинаги млади. Нося червеното червило, запечатвам в целувките ни пламъка на листата и засрамения поглед на септември, който се изчервява целият.

В погледа ти откривам, че един без друг сме невъзможни.

Листата падат около нас, но и двамата знаем, че земното притегляне не може да ни улови, защото, когато ме прегърнеш, то става по-слабо от нашето привличане. Признавам си, искам да е вечна есен, не искам да идва зимата. Не ме плашат студовете й, а краят на всички, които остават до пролетта на своите отношения и ще пуснат ръцете си. Ледовете са топли в сравнение с любовните сбогувания.

Наесен чуждите любови понякога се прекършват, без да знаят, че ги обичам като своя. Как няма, когато хората се преобразяват толкова красиво само когато обичат. Реем се втренчени в мократа морава в търсене на следващите сезони, които ще дойдат все някога, за да се влюбим отново, за да плетем мостове дори отвъд океана и да сграбчим любовите, които сме пуснали, но никога не сме оставили да напуснат нас и мислите ни.

Не знам как винаги става така, че когато ти пиша, листите започват да приличат на преплетените ни тела, влизам като мастило под кожата, за да татуирам думите си като обещания. Ръцете ни са все по-здраво хванати, мога да усетя пулса, който става общ. Сезоните започват да се движат на каданс пред очите ми и през всеки от тях ти, винаги ти, вървиш до мен.

Прехапвам устни и мълча, изтрила съм червилото си, а вече е септември пак.

Наистина ли си отива лятото?