ДЕЦАТА НА 90-ТЕ: ИДИЛИЯТА ВЪЗМОЖНА

“Все се мъча света да обгърна” since 1990…

  • 15.03.2016
  • от Ивелина Иванова

Последният път към детството беше постлан с дъвка на руло. Като за финал, преди да го затворят. Децата на 90-те бяха последните, за които имаше място в пътническия влак към порастването. А той е най-хубавият начин да станеш голям, ако изобщо има нещо хубаво в това.

Детството ни беше купета, пълни с приятели, филии с маргарин и домат и гледки. Тогава виждахме много повече, защото гледахме напред, нагоре и през прозореца.

Тогава предизвикателствата ни бяха да влезем в изоставена къща, която, щом е изоставена, със сигурност е обитавана от духове. А и най-страшното сякаш наистина бяха призраците. Вярвахме в чудеса и беше чудно.

Днес децата си хващат направо метрото, защото е по-бързо. Искат всичко да е бързо, а после не проумяват кога минаха 10 години. В метрото хората уж пътуват заедно, но „заедно“ в истинския смисъл всъщност е пътуване първа класа, прекалено скъпо, за да си го позволява човек ежедневно. Никой не гледа през прозореца, защото всеки си мисли, че държи света в ръцете си. А и какво да види, та то е под земята! Сякаш няма да стигнем всички там някой ден, но за това – друг път. Под земята небето не се вижда и точно това липсва в днешното детство – небе и поглед, вперен в него.

90-те бяха простички и... вкусни. Нямаше ден без мекици, пържени филийки, баничка с боза или най-обикновен сандвич с 2-3 продукта (толкова и имаше в магазина). Великден ухаеше на козунак с маргарин и захар, а на Бъдни вечер, освен да си отчупим парче от питата заради парата, изяждахме по няколко. Без гузна съвест, угризения и тегло, колкото на семейство тюлени. Сега пиша това, чакам овесените ми ядки да станат готови и мога да определя коефициента си на щастие като на бездомно куче.

Днес вече към всяка храна безплатно получаваш и теория от многобройните специалисти коя част от тялото ти ще съсипе, след което ще умреш в мъки.

И не че не съм фен на скаридите и октопода, но да тичаш от брега до капанчето на плажа, за да грабнеш 2-3 хапки цаца, после пак да се върнеш на „строежа“, ми звучи по-здравословно и по-необикновено от всяка гурме претенция. Защото преди и най-вредното не беше толкова вредно, а днес и най-полезното не е чак толкова полезно.

Носталгията не е лошо нещо, но при неправилна употреба има доста странични ефекти. Да, някои неща няма как да се върнат, обаче други все още носят духа на миналото, който прави настоящето доста по-сладко. Децата на 90-те пазят детството си като в музей, а реликвите от него все още не са изчезнали напълно. Разбира се, тръпката да си натъпчеш 180-сантиметрова дъвка в устата вече не е същата, тъй като... да кажем, че сме правили и далеч по-лоши бели. Все още обаче организирам Тank турнири на добрата стара телевизионна игра или дядото на Плейстейшъна. А музиката оттогава е същински химн на свободата.  И ако си мислиш, че машина на времето не съществува, значи скоро не си се прибирал при баба си. Тя пази всичките ти компромати от лента с 36 пози, запечатали щастието и нудистките ти наклонности през онова лято на Каваци, а тук-таме на задната страна стои някакво посвещение, което е по-специално от всички статуси и тагове, които си получавал някога.

Черно-бели усмивки разказват за цветни времена, илюстрации на историите, с които те приспиваха.

Светът порасна малко по-бързо от нас и това ни плаши... Кого заблуждаваме, това ни ужасява! Но потънали в екзистенциален атеизъм и търсейки себе си с Google Maps е грешният начин да си навигираме бъдещето.Децата на 90-те сме родени с късмет. Да си живял в два различни милениума си е необикновено, стига да изсипеш промените в сито и да си запазиш най-хубавото. Само на няколко километра от теб щастието отново става на ръст едноетажно, а детският огън угасва само ако ти го полееш с кофа негативизъм. И ако смяташ, че яхнал пръчка няма да стигнеш доникъде, неотдавна възродиха балканчето, а то – знаеш, те води по пътища, които никога не си виждал.

ВИЖ ОЩЕ ЗА ДЕЦАТА НА 90-ТЕ