Димана Йорданова: „Всеки човек е цяла неизписана библиотека“

Надникваме между страниците на живота ѝ

Димана Йорданова е явление в българската литература още с първата си поетична книга „Жената и мъжете, които бях“.

Освен това е автор на още пет книги, сред които една за деца, а поводът ни да си говорим е последната ѝ стихосбирка „Винаги умира някой друг“. Носител е на национални и международни награди, поезията ѝ е превеждана на различни езици, но Димана е много повече от тези постижения в биографията си. Тя е различен и мощен глас, който умее да превежда болката и красотата на света в думи, които пробиват мембраната на възприятията ни и може би точно затова има документална продукция за нея „Ако имаше филм за мен“ на БНТ, който изследва океана на нейните метафори. Но всъщност чудесата не могат и нямат нужда да бъдат обяснявани. Както тя самата казва: „Поезията няма да спаси света. Тя ще му напомни защо въобще си струва да бъде спасяван“.

Излезе твоята нова стихосбирка „Винаги умира някой друг“, която е изключителна. Сама споделяш, че преди това си се заричала, че повече няма да пишеш. Кое провокира отказването и завръщането ти?

Хората често си представят писането като някаква благословия, която винаги е там. За мен писането е жив организъм, който не търпи насилие. Ако го принудя да се случи, се получават тъпотии. Много пъти съм си казвала, че вече няма да пиша, не защото съм изгубила любовта към писането, а защото съм счупила връзката със себе си. Чувствала съм се толкова изчерпана от живота, че е било нечестно да пиша. Все едно описвам чувства, които не усещам. Когато преминаваш през тежки загуби, разочарования, болести и страх, понякога губиш желание за… всичко.

Тогава разбираш, че мълчанието е част от писането.

Понякога човек трябва да замълчи, за да чуе какво наистина има да каже. После една фраза започва да ме преследва дни наред. Една картина не ми дава мира. И нещата се случват.

Кога за първи път усети, че поезията е начинът, по който искаш да говориш на света? Спомняш ли си първото си стихотворение?

Още като дете усещах, че думите не са просто средство за общуване, а имат цвят, температура, текстура. Някои думи ме оживяваха, други ме разболяваха. Винаги съм била свързана с тях, още от времето, когато пишехме дневници и попълвахме лексикони. В 5-и клас написах първото си стихотворение – за Дон Кихот. Госпожата помисли, че пиша бележка до съученик, и грабна листа от ръцете ми. После се зачете и каза пред целия клас какво пише. Те се смяха май, тя ме погледна с одобрение… Винаги съм знаела, че поезията не е талант за красиви думи, а способност да понесеш истината за себе си и света. Колкото по-честен става човек, толкова по-малко има нужда да украсява. Днес много повече трия, отколкото пиша. Научих се да не вярвам на първата класна метафора. Ако едно стихотворение разчита само на красотата си, вероятно няма да оцелее. Поезията за мен не е жанр, а начин да гледаш света. Не е просто нещо, което правиш, а модел, по който съществуваш.

Какво се случва в теб, преди да седнеш да пишеш – ритуал, състояние или думите те застигат неочаквано?

Не вярвам особено в романтичната представа за вдъхновението, как небесата се разтварят и Бог започва да ти налива с фуния в главата. Мен думите по-скоро ме преследват като хищни чакали. Повтарят се в главата ми, разни образи, трамваи, прозорци, счупена чаша, точната температура на нечии ръце ме застига, мирис на измита коса, несъстоял се последен разговор, после дъжд и пак дъжд… Всичко това може да се носи с мен часове, дори дни. Тогава става ясно, че нещо настоява да бъде изговорено.

Мисля, че най-важното състояние преди писането е уязвимостта.

Не тъгата, дори не и готовността да защитаваш себе си. Уязвимостта. Дори от факта, че започваш да пишеш, без да си сигурен какво ще излезе накрая. В поезията, ако си сигурен за всичко предварително, може да се получи не стихотворение, а декларация.

В един свят, в който почти всичко изглежда разказано, коя е темата, която никога не може да се изчерпа според теб?

Голяма заблуда е, че темите се изчерпват. Не се изчерпват, дори не се изчерпва и начинът, по който ги дъвчем. На изкуството това му е изумителното. Любовта е описвана хиляди години. Смъртта също. Ако трябваше да бъдем оригинални единствено чрез темите си, литературата щеше да е приключила преди векове. Първият поетичен ръкопис датира от преди новата ера все пак. Истинската новост идва от този, който говори. Няма двама души, които са обичали по един и същи начин или които преживяват една загуба еднакво. Външно историите си приличат, но вътрешният пейзаж винаги е различен.

Всеки човек е цяла неизписана библиотека.

И винаги има една стая, в която никой не е влизал.

Пишеш ли поезия само за себе си и различна ли е от тази, която в крайна сметка стига до читателите ти?

Всяко стихотворение започва като разговор със самата мен. Избягвам мисълта как ще бъде прието, не мога да си позволя да мисля за читателя на този ранен етап. Разбира се, има стихотворения, които никога не публикувам. Дали защото не ги харесвам или защото принадлежат само на определен момент от живота ми. Те са писма, които не са предназначени да бъдат изпратени, това е.

Кой поет или коя книга е разтърсил представата ти за това какво може да бъде езикът?

Трудно ми е да посоча само едно име. През различните периоди от живота ми различни автори са ми показвали различни възможности на езика. За мен голямата литература не е тази, която демонстрира умело владеене на езика, а тази, която те кара да почувстваш, че след последната страница вече гледаш света по малко по-различен начин. Както обичам да казвам,

поезията започва, след като затвориш последната страница на стихосбирката.

Много хора черпят кураж и вдъхновение от твоята откровеност онлайн, където споделяш свои здравословни предизвикателства и различни трудности, през които преминаваш. Защо според теб хората все още се страхуват да бъдат уязвими и честни?

Не знам за другите. За мен цената на това да се преструвам е по-висока от цената да бъда уязвима, сурова и честна. Живеем във време, в което почти всички се мъчат да изглеждат добре, да са успешни, щастливи и непоклатими. Пък то никой не е такъв през цялото време. И когато някой си позволи да каже истината, изведнъж дава разрешение и на другите да го направят. Ако с думите си съм помогнала дори на един човек да се почувства по-малко сам, значи си е струвало.

Кое е най-неочакваното нещо, което откри за себе си и света, преживявайки различни катарзиси в последните години?

Че човек е много по-издръжлив, отколкото е вярвал. Убедена бях, че има неща, които няма да преживея, докато не ги преживях, а после отново можех да се смея, да пея, да танцувам, да копнея, да целувам.

Открих също, че не съм длъжна да излизам от всяка беда същият човек.

Можем спокойно да зарежем предишната си версия. Майната ѝ. Най-важното е в ядрото си да останем същите. А какви сме там разбираме по кървавия маршрут.

Понякога публикуваш свои видеа, в които пееш, и то много хубаво. Какво друго обичаш да правиш, кои са нещата, които ти носят лекота и радост?

Всичко, свързано с изкуството, ми носи наслада. Писане, пеене, рисуване, танци, да гледам хубаво кино, да съзерцавам таланта във всичките му проявления. Обичам разходките, смислените разговори, миризмата на дъжд и асфалт, кафето, да се смея до задавяне, да плача до заспиване… И ако мога, да бъда добър човек в голямата част от времето.

Думите лекуват ли? Кое е най-хубавото нещо, което са ти казвали, и кое най-често си казваш сама на себе си?

Лекува любовта. Думите са средство да я заявим, но за да я проявим, трябва повече. Не знам кое е най-хубавото нещо, което са ми казвали. Може би „няма да те пусна“, „ти си единственият човек, с когото мога еди-какво си“. Неща, които ме карат да се почувствам ексклузивна в нечия душа. Думи, които показват, че е трудно да бъда заменена, трудно е да се откажат от мен. А на себе си най-често повтарям, че Бог ме обича. Единственият, който хем обича всички, хем теб специално – най-много.

Васил Попов: „Обикновено реалното се оказва най-страшно“

Какво става в града?! Последвай Instagram профила ни и разбери пръв.

Абонирай се за YouTube канала ни и виж града отблизо и далеч.