Автобиографично и с носталгия за градския транспорт

Имаше време, в което бяхме транспортни бунтари и пътувахме за 50 ст. цяла седмица

Снимки: Етюд-и-те на София / Sketches of Sofia

Аз съм от поколението, което въздъхна с облекчение, когато лентата на метростанция „Младост“ бе срязана.

Това сложи край на цяла една епоха на безкрайно влачене в задръствания и чакания по спирки като грешник. Топлите прозорци бяха заменени от климатиците в новите мотриси, а пенсионерите – с тълпи от млади и спретнати хора, нагласени за купон или работа. Но дори когато метрото стигна до Младост, не съм си и представял, че 20 години по-късно ще мога да стигна до всяка точка от града само за 25 евро на месец. На запад, както обичаха да казват родителите ни, като бяхме малки, за сравнение месечната карта е в пъти по-скъпа. Освен това някои сигурно вече са забравили, но едно време имаше и маршрутки в София. Там се провеждаха следните тестове. Ако вестибуларният ти апарат издържи един пълен курс прав от Младост до НБУ, те записваха за новата програма на НАСА.

Но дори луксът на метрото понякога омръзва, а и да не ти омръзне, идва момент, в който ти се налага да се метнеш на наземния транспорт, за да стигнеш до някой отдалечен, още неогрян от влака на промяната квартал. Така и аз се метнах на трамвая, а още от вратата се натъкнах на класически разговор, тонът в който беше горещ като ламарината на превозното средство.

„Госпожо, ползвайте сапун!“ – някой се изкряска.

Докато се опомня от шока и седна, чух как в другия край контрольор спори с нередовен пътник: „И сега колко е глобата?“, попита смирено нарушителят. Истината е, че от толкова години съм с карта, че не знам колко е глобата в момента. Всичко това събуди в мен стари спомени. Сега седях прилежно с абонамента карта и дори понякога книга и киндъл в ръка, но невинаги е било така.

Едно време бях транспортен бунтар.

Мразех да дупча билети. Отстоявах твърдо мнението, че това да чакаш в жегата/студа, за да се качиш на стар, раздрънкан автобус не струва 50 стотинки или 1 лв. (числото се увеличи с годините). Бях заклет гратисчия, който не обичаше да си харчи джобните за глупости, и постоянно бях на нисък старт за сини жилетки или сини ризи.

Играта беше следната. В началото на седмицата си купувах билет, който дупчех скоро след това и ползвах, докато не ме проверят. Понякога това отнемаше седмици. Ако ме хванеха, се правех на ударен защо дупките в него на съвпадат с перфоратора и давах 1 лв. като подкуп – така хем си плащах билета, хем оставаше и нещо за контрольора. Абе, отвсякъде си бях ларж гъзар с рошава прическа, суичър и кецове! Водил съм дълги спорове, бягал съм през подлези.

Веднъж на отиване и връщане до гарата ме свалиха три пъти!

Не четях и много книги в рейсовете. Пътят до Студентски град беше дълъг и с компанията обичахме да подгряваме с някое невинно патронче евтин български алкохол. Имало е вечери, в които съм си изкарвал супер яко с по 8 лв. в джоба, но тази тема е обект на друга носталгична и автобиографична статия. С времето обаче всичко това се промени. По средата на студентските ми години тръгна и метрото, а аз купих първата си карта. Возех се спокойно, необезпокоявано и започнах да се образовам, докато прелиствам Сервантес.

Бай Ганьо започна да чете „Дон Кихот“.

Честно казано, това, което ми липсва от наземния транспорт, са образите в него. Замислете се на колко интересни хора сте се натъкнали в метрото и на колко в тролея? Тези от тролея са като извадени я от руски роман, я от комикс, все интересни със собствена история и характер. В метрото срещаме кукленски образи. Едни нагласени и хубави момчета и момичета, тръгнали на работа или по любов. В метрото има една стерилност на контактите. Там никой не заговаря другия, освен ако не се извинявате един на друг, че сте се настъпили при някоя рязка спирачка.

В наземния транспорт е точно обратното, там никой не се извинява, дори и да те смачка.

Още повече не се извинява и ако случайно те въвлече в разговор за политика. Голямата изненада обаче се крие другаде. Автобуси, тролеи, трамваи вече са редовни, климатизирани и на почти всяка спирка има табло, където, освен да честитят национални празници, хората от градска мобилност са сложили и времето до следващия автобус. Да не говорим и че вече има сума ти приложения, с които постоянно можеш да следиш кога ще ти дойде рейсът.

За всяко нещо има време и място. Доживяхме в любимата ни София да можем да избираме между това да се возим с метро, тролей, автобус или трамвай. Когато бързам, се качвам на метрото и буквално долетявам в центъра за скромните 11 минути. Когато искам да видя колко цветна е станала столицата и да се смеся с тълпата, хващам тролейчето и събирам материал за раздумка на маса или дописки като тази. Винаги обаче съм с билет/карта. Ето и сега спирам да пиша, защото срещу мен стои и чака да ме провери контрольорът, който ме одра с 10 лв. за първата ми глоба преди 15 години. Ах, спомени…

Носталгията е привилегия

Какво става в града?! Последвай Instagram профила ни и разбери пръв.

Абонирай се за YouTube канала ни и виж града отблизо и далеч.