Нещата от живота

Да тъгуваш, че си бил щастлив и обичан...

Напоследък се чувствам носталгично

и по тази причина обявявам днешния ден за неофициален международен ден на носталгията. Убеден съм, че не съм единственият, и това никак не ме учудва, защото българинът обожава носталгията. Аз не изпитвам носталгия по соца, затова е по-логично да изпитвам носталгия по демокрацията. Сигурно защото тя така и не се случи. Напоследък се улавям да съм носталгичен и по онези спокойни времена, когато още не знаехме къде се намира или как се пише Ормузкия проток. Светът беше по-малко тревожен.

В буквален превод носталгия означава тъга по родния дом.

Никога не съм живял в чужбина и нямам представа какво е да тъгуваш за дома, но това определение обяснява доста неща. Това означава, че на мястото, за което ми е носталгично, съм се чувствал у дома си.

Оказва се, че тази сладка болка има огромни ползи за мозъка,

защото активира центъра за възнаграждение, освобождавайки допамин и окситоцин, които намаляват стреса и предизвикват чувство на комфорт и благополучие. Комфорт и благополучие казваш? Защо тогава повечето носталгични хора сме тъжни? Носталгиците сме толкова често срещано явление, че дори по едно време си бяхме отворили и клуб, ама и той не беше като едно време и го затворихме набързо.

Сега всеки си тъгува самостоятелно.

Ние поне сме късметлии, защото знаем по какво тъгуваме. Истината е, че има хора, които тъгуват по места и събития, които никога не са познавали или преживели и припознават чужди светове. Безспорно е, че най-мощният активатор на носталгията е музиката. Първият път когато чух Don’t Look Back in Anger на Оasis, в продължение на месеци изпитвах носталгия, съпричастен към преживяванията на лирическия герой. Толкова силно исках да се припозная в емоциите му и в силата, която носеше този припев, че исках да изживея нещо, което да ме изкачи на едно ниво с автора. Звучат сякаш са 100, а не 20, но 20 години по-късно си направих равносметката и с гордост мога да заявя, че вече мога да слушам тази песен само и единствено с носталгия по себе си.

Винаги ще помня първият път, в който чух Don’t Look Back in Anger. Беше през 2006 г. по VH1. Първите пъти се помнят, вторите също, кой обаче помни последните? Днес например всеки един от нас е извършвал нормалните си обичайни ежедневни неща, без дори да предполага, че може да е правил нещо за последен път. Дори и най-безобидното като това 2 години по-късно да е осъзнал, че това е било последното му ходене в някой квартален фитнес. Това е дребен повод за носталгия, но има и по-сериозни последни пъти.

Последният път, в който дядо ти те е целунал и те е одраскал с брадата си.

Последният път, в който хващаш метрото до Люлин, за да отидеш на гости на другия ти дядо. Последният път, в който честитиш рождения ден на баба си. Последният път, в който другата ти баба ти прави пълнени чушки. Последният път, в който купуваш цвете на майка си за 8 март.
По същия начин някоя сутрин съм се събудил, без да знам, че предния ден Тя е била у нас за последен път. Тогава е била и последната ни нежна прегръдка, последната ни страстна целувка, последният ни хоум офис, последните ни филенца с ориз, последният ни път. Всъщност какво щяхте да направите, ако знаехте, че правите нещо или виждате някого за последно? Следващ път няма и ако следваме логиката на Блага Димитрова:

Няма среда в любовта.
Бяхме най-близки…
Затуй отсега нататък
ще сме най-чужди в света

Тази присъда е достатъчно категорична, но аз ще го обясня и по друг начин. На Земята живеят шест милиарда човека, от тях ти си си избрал един, който да ти е любим. Сега остава просто да приемеш, че никога повече няма да видиш любимия си човек. Толкова е просто. Голямата болка на носталгията е, че този човек никога няма да се върне, а с него и това време и тези събития никога няма да се повторят. Другата голяма мъка е, че

никога няма да получиш отговор на въпроса дали хората към, които си носталгичен, изпитват същото към теб?

Не знаеш дали те е сънувала, как се е чувствала, когато е минавала покрай вашите места и е чувала вашите песни, колко пъти е отваряла телефона си и се спирала да ти пише, бъркала ли те е със случайни непознати в метрото, страхувала ли се е, че може да си я забравил, страдала ли е, че може да си с друга? Истината е, че няма как да си с друга, ако мислиш за друга. В българския език няма по-тъжни думи от друг и друга…

В крайна сметка мисля, че носталгията е привилегия.

Привилегия е да тъгуваш, че си бил щастлив и обичан. Не много хора могат да се похвалят и не всеки е готов да плати цената за нея. Привилегия е всеки път, когато минавам покрай къщата на Яворов и когато съмне, да изпитвам сантимент. Не бих го заменил и не бих предпочел да я подминавам с безразличие. Скъпи мои, носталгици, не забравяйте все пак коя година сме и се върнете в настоящето. Никога не се знае, но може би носталгията ни чака зад ъгъла.

На един телефон разстояние

Какво става в града?! Последвай Instagram профила ни и разбери пръв.

Абонирай се за YouTube канала ни и виж града отблизо и далеч.