Куентин Тарантино – историята на един гений, който не е трябвало да успее

Барокови диалози, стилизирано насилие и саундтраци, които не можеш да забравиш – днес празнуваме бащата на pulp киното

Превод от английски: Кристияна Бурдева

Куентин Тарантино прекара над тридесет и пет години, убеждавайки ни, че пръскането на изкуствена кръв по екрана е изкуство.

И работи. Работи толкова добре, че днес само споменаването на прилагателното „тарантиновски“ извиква цяла вселена от барокови диалози, стилизирано насилие и саундтраци, които се забиват в мозъка ти моментално. „DJ-режисьорът“, както обичат да го наричат – този, който миксира жанрове – вероятно се е превърнал в най-влиятелния автор в съвременното кино. Казва се, пише се (ето ни тук) и никой не смее да противоречи. Но нека започнем от началото, когато нищо не предвещаваше този триумф.

Ноксвил, шейсетте: Куентин Джером Тарантино се ражда, предопределен в този момент да завърши като служител във видеотека за цял живот. Дебютът му на 22 с My Best Friend’s Birthday е болезнено корабокрушение, едно от онези бедствия, които обикновено погребват артистичните амбиции завинаги. Но не.

Упоритостта – онова нещо, което разделя гениите от губещите – го тласка напред.

Седем години по-късно продава първия си сценарий за петдесет хиляди долара: True Romance. След този момент всичко избухва. Тарантино открива pulp и решава, че трябва да го пренесе на екрана. Не всякакъв, а pulp-а на списанията от двадесетте и тридесетте, онези издания, отпечатани на хартия от дървесна маса с пламтящи корици и сто двадесет и осем страници насилствени, агресивни, сурови истории. Маскирани главни герои и чувствени жени в невероятни пози.

Тарантино взема всичко това и го превръща в кино. Днес използваме „pulp“, за да дефинираме всеки филм с брутално съдържание, насилствени престъпления и различни зверства, сякаш терминът е роден с него. Не е, но вече е твърде късно: творчеството на режисьора е толкова дълбоко „pulp“, че сме измислили прилагателното „тарантиновски“ като синоним.

Той е бащата на pulp киното, точка.

И така, нека говорим за неговия pulp. Или просто за pulp. Или за Тарантино. Всичко започва с Reservoir Dogs. Началната сцена: осем типа обсъждат бакшиши и Мадона, докато носят еднакви черни костюми. После зазвучава K-Billy Super Sound, радиостанцията, която изсипва класики от шейсетте и седемдесетте, докато на екрана се разгръщат неописуеми зверства. Ето характерният почерк, който ще определи всичко, което следва.

Преломният момент идва през 1994 с Pulp Fiction, разделната линия на деветдесетте. Филмът, който възражда Джон Траволта, издига Ума Търман като безспорна муза, донася „Златна палма“ в Кан и седем номинации за „Оскар“ с печалба за най-добър сценарий. „Pulp“ тук вече е в заглавието:

безформена и мека маса, бликаща кръв, безмилостно емоционално насилие,

слаби взаимоотношения и индивидуален егоизъм. Jackie Brown се отклонява от стила, Kill Bill (том 1 и 2) отдават почит на Далечния изток, анимето, кунг фу и самураите с насилие и романтична нишка. През 2009 Inglourious Basterds разтърсва Втората световна война: звезден състав, черен хумор, насилие, диалози, кулминиращи в убийството на Хитлер. Върховен Тарантино.

Django Unchained през 2012 преразглежда робството с Джейми Фокс, търсещ свобода и любимата си Брунхилда, докато изтребва робовладелци. През 2019 идва Once Upon a Time in… Hollywood, може би последната му творба. Наистина, може би. Не споменахме всичките му произведения. Не е нужно. Когато преди няколко години се появи приказката за ранно пенсиониране, Тарантино заяви:

„Кажете на всички: опитайте се да ме надминете“.

Не можеше да бъде по-ясен. Междувременно ние искаме да мечтаем за още един нокаут на големия екран. Следващият, поредният.

10 велики герои от филмите на Куентин Тарантино

Какво става в града?! Последвай Instagram профила ни и разбери пръв.

Абонирай се за YouTube канала ни и виж града отблизо и далеч.