Книгите и филмите, които „харесваме“, за да изглеждаме по-умни

Ето филмите и книгите, за които сме сигурни, че дори да не си гледал или чел - ги споменаваш, за да изпъкнеш...

0 коментара Сподели:

„Как да не съм чел/гледал! Та това е абсолютна класика!“

поне веднъж е казвал всеки от нас с престорен възторг. Сещаш се за онези ситуации, в които просто трябва да изпъкнеш – я с някой филм на Бергман, я с някой роман на Достоевски.

Моделите и майка ти нека си четат безгрижно Паулу Коелю, твоята книга трябва да те убие от екзистенциална философия и реализъм до петата страница. Пък ако пуканките не ти приседнат още в началото на филма, въобще не ми го хвали.

Ето филмите и книгите, за които не сме сигурни, че всички, които ги харесват, ги харесват наистина.

Филмите на Кубрик

Стенли Кубрик е… интересен режисьор. Успял е да създаде представата, че е гений – но не безспорен. Почти всичките му филми са с култов статут – например „Сиянието“, „Космическа одисея“, „Портокал с часовников механизъм“. Тяхното влияние в попкултурата е толкова силно, че емблематични елементи и сцени от тях се цитират и до днес във филми като „Барби“.

Като оставим настрана обаче културния принос на тези ленти, те трудно могат да бъдат определени като „любими“.

Някои хора се напрягат още на 10-ата минута на одисеята, която наистина по космически начин изглежда безкрайна – в недобрия смисъл. Време е да спрем с преструвките, че „бавното кино“ задължително е по-доброто кино. Също така, с извинение, съвременното продължение на „Сиянието“, което излезе преди няколко години със заглавието „Доктор Сън“, беше също толкова сполучливо и със сигурност по-гледаемо за голяма част от публиката.

Старото италианско кино

То е прекрасно – особено ако попиташ някого, учил кино някъде по света. Де Сика, Фелини, Антониони, Висконти са имена на големи автори от 50-те, 60-те, 70-те години на ХХ век и филмите им са истински учебник за кинотворците. И дотам. Спри да очакваш най-добрата ти приятелка или брат ти, или касиерката в магазина да припадат по „8 ½“, „Сладък живот“, „Нощта“ и „Крадци на велосипеди“.

Пък при маестро Фелини особено има такова изобилие от бездействие, че съвременният човек просто не може да го осмисли.

Чарът на Марчело Мастрояни не е достатъчен, за да му отделим цели два часа от забързания си живот. Това, че нещо е класика, далеч не го прави универсално. Даже го прави доста нишово…Такъв е животът и това не го прави по-малко сладък.

Бергман

Едва ли има име, което да е подхвърляно в интелектуалното пространство с една такава префинена интонация повече от името на шведския режисьор. Берг-ман, ах! На фона на Бергман повечето съвременни хора могат да се гръмнат. Нека признаем, че режисьорът е гений. Добре е да можем да се сетим поне за един негов филм – „Персона“, „Мълчанието“, „Есенна соната“, „Фани и Александър“. Това са четири от общо 60 художествени филма, на които Ингмар Бергман е сценарист и продуцент.

Този тип кино не е дъвка за мозъка.

То е цяла мозъчна фитнес програма с много силови упражнения и тежести. Всъщност филмите на Бергман са многопластови и интригуващи, но за съжаление режисьорът не проявява никаква заинтересованост да ни ориентира сред тези пластове. Ако си от хората, на които „Персона“ им харесва, вероятно си една интелигентна персона. Ако не си обаче, не смятай за нужно да се насилваш – нетфликс енд чилвай с чиста съвест.

Руската класика

Ако не си се измъчил с Достоевски, Толстой, Чехов и Гогол, къде си мислиш, че отиваш! Това си мислят всички стари интелектуалци, гледайки „нечетящото“ младо поколение как си живее живота. Живее го за разлика от героите в произведенията на изброените автори.

Всяка национална литература си има своята литературна класика.

Френските романи от епохата на реализма, писани от Балзак и Флобер например, също са велики, но не те карат да искаш да скочиш от моста. Не ни разбирай погрешно – важни са, много даже, книги като „Престъпление и наказание“, „Война и мир“, „Братя Карамазови“ и т.н. – но човек, колкото и да е шокиращо, може да стане Човек и без да ги е чел всичките.

Георги Господинов

Подхождаме с голямо уважение към писателя, който така допринася за нашия цивилизован и културен облик пред останалите народи.

И ний сме дали нещо на света – „Времеубежище“.

Медиите и културните среди у нас превърнаха Господинов в нещо като Бойко Борисов на литературата – образ, който навсякъде и по всяко време ни преследва, за да знаем какво мисли, какво чувства и какво прави по всички възможни въпроси. И макар че не се съмняваме във важността на мислите, чувствата и действията на писателя, се чувстваме леко облъчени от светлината на неговата персона. Затова не е изненадващо, че днес, ако искаш да те смятат за достатъчно модерен, достатъчно четящ и достатъчно либерален, просто Трябва вече да си плакал на последния роман на Г. Г. „Градинарят и смъртта“. И след като си се наплакал достатъчно, трябва да напишеш дълъг пост във фейсбук. Човек да не смее да каже, че не го харесва тоя писател или нещо подобно, че ще го изядат веднага с парцалите за невежеството му. Уловихме ли те, че понякога послъгваш, за да не те сметнат за непросветен? Няма страшно, стига резултатът да не е 5/5, всичко е точно.

Три съвременни български романа, които четем задължително

Какво става в града?! Последвай Instagram профила ни и разбери пръв.

Абонирай се за YouTube канала ни и виж града отблизо и далеч.

Коментари

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *