Помогни си сам

Изключително модерно днес е да се говори за духовното, мистичното, холистиката. Отвсякъде ни залива информация за това, как да живеем в мир със себе си. Появиха се множество практики от източните науки. Естествено много от тези науки се преработиха в западна литература, учеща ни „как да сме успешни“, „как да сме щастливи“, „как да сме самоуверени“ и пр. За съжаление обаче пропорционално на това нараства и броят на хората с емоционални разтройства, безпокойство и панически атаки. Мнозина прибягват към подобна литература, към консултации с терапевти… Може би при някои помага.

Аз съм от това число хора, които се борят  или са се борили с паническите атаки. Може би очаквате по-надолу да прочетете някоя вдъхновяваща история за живота ми и как съм се справила.

Уви, това са само погрешни очаквания, наложени именно от гореспоменатата литература за „самопомощ“ и успех.

Няма да ви разказвам такава история, въпреки че в моите очи наистина съм борец. Но ще се опитам да пресъздам моя прочит да случилото се. ПА при мен започнаха преди около 3 – 4 години. Най-често  това са много събрани емоции, притъпявани и игнорирани, докато един ден не избухнат, за да покажат, че в тялото ти нещо не е наред. При мен този сигнал се изразяваше в гадене, дезориентация и желание да избягам. Случваше се на изпити, на кино, на парти, абе купон! Важно е да се спомене обаче, че симптомите са различни при всеки.

В началото не знаеш какво се случва. Когато след известно време вече се „сприятелиш“ със състоянието си, като един истински приятел започваш  живо да се интересуваш от него. Изчиташ какво ли не, но без резултат. Всякакви книги, статии, съвети от психолози, предавания, които те учат, че  „Човек е господар на чувствата и емоциите си“, но не и как да ги управляваш, когато те са по-силни от теб и се вдигат на бунт срещу „властта“ и осъзнаваш, че това само те кара да се чувстваш още по-зле.

Някой си казва: „Ако се заобиколите с положителна атмосфера, т.е. ако държите далеч от ума си всички отрицателни мисли и допускате в съзнанието си само мисли, които създават, творят, вие твърде скоро ще промените естеството на целия си ум и той не само ще прогонва неприятелите на успеха ви, но и няма да им позволявате да нахлуват в съзнанието ви. Ще съхранявате само благородни думи и мисли — тези, които вдъхват вяра, носят светлина и красота, вдъхновяват и облагородяват.“

Еми не! Тези безсмислени опити да се „настроиш“ на позитивна вълна няма да проработят (поне в начален етап). Това е все едно, когато си ядосан, някой да ти каже да се успокоиш. Сами знаете какъв е ефектът.

По-добрият вариант е да си позволиш да изживееш ужаса на паническите атаки. Колкото повече се опитваш да се съпротивляваш, толкова повече тези състояния ще се връщат при теб като бумеранг. След като много пъти се опитвах да се боря, видях, че полза няма. Не знам дали защото бях вече твърде уморена да го правя, но просто се оставих на страха. Когато позволиш на всичко да премине през теб, да те залее като огромна вълна, тогава отшумява по-бързо. Нали знаете, what you resist, persists! Веднъж „позволила“ на атаките да ме връхлитат, те започнаха да идват все по-слаби, а аз просто чаках да отминат.

Да, ще има случаи, в които ще пропускаш излизания, ще си тръгваш от лекции или от работа, от  срещи с приятели, но който е близък, ще разбере, а който не е – няма нужда да даваш обяснения.

Някой си друг велик психолог пък казва : „Ядосването е дете на страха и твърде много прилича на родителя си. Отнасяйте се към семейството на страха така, както бихте се отнасяли и към всеки друг опасен враг — унищожете го, преди да е имал време да създаде потомство.“

Отново не! Когато човек се ядосва на положението си, означава, че започва да развива нетърпимост към това състояние и е готов да започне наистина да се бори с него. Ядът се нарежда по-високо в скалата на емоциите и е след страха и безпомощността. Когато стигнем дотам, това е сигнал, че живецът в нас се появява отново и сме готови да променим положението си на жертва. След като аз стигнах до този етап, чувствайки се за пореден път отвратително, че няма да отида еди-къде си, защото може да ми стане зле, реших, че ще започна да се „насилвам“ да правя малки стъпки в името на социалния си живот.

Така моята афера с паническите атаки започна да отслабва все повече и да губи първоначалния си плам. Това, което е важно всеки, преминаващ през подобно състояние, да разбере, е, че не е длъжен на никого. Когато изпитваш страх и паника от нищото, не искаш да попадаш на пренаселени места, предпочиташ да прекараш деня в леглото, за да избегнеш всякакъв контакт с други хора, това се приема не особено добре от околните.

Сякаш те с укорителен поглед , а още по-лошо – със съжаление, само ти набиват в главата, че „не си баш наред“ и „нещо ти има“.

Да, може и така да е, но никога не бива да правите нещо, което не желаете. Това правило всъщност май е универсално и важи не само в такива ситуации. Е,аз го осъзнах именно когато преминавах през този период. Научих се да казвам не. Всъщност след време ще осъзнаете, че тези състояния не само са ви взели много, но и са ви дали нещо. Дали са ви някакъв урок, някаква истина, която преди не сте осъзнавали.

Този текст няма за цял да покаже „как да се справите“, „как да бъдете щастливи“ или „как да живеете в хармония“, а да ни научи, че това, което се случва в главата ни (респективно в тялото ни), можем да разберем само самите ние.

По какъв начин ще си (само)помогнем, отново зависи от нас.

Дали ще е с помощта на терапевт, с четене на литература по темата или напълно сами. И когато го направим, проблемът ще изчезне или поне ще избледнее дотолкова,че ще остане само като обеца на ухото. Хубаво е да се научим да разграничаваме информацията, която ни се „подава“ отвън като ултимативно полезна и правилна от импулсите, които собственият ни организъм ни изпраща при справянето с подобни състояния.

Първо трябва да познаваш себе си.