История за един статус

Петък е. Представям си как се отдавам на пълно, блажено спокойствие този уикенд. Без бързане, без напрежение, ийзи. Разходки, приятели, безметежно въргаляне на диван… 

Същата вечер обаче решавам да споделя  един стар статус, който ми изскача във фийда – спомен отпреди 2 години. Някакво дълбоко философско прозрение за свободата на словото. Актуално е.

Помня, че го написах, след като с Георги нищихме темата цяла вечер. Гогата е съученик от гимназията, който в един момент рязко ми стана особено симпатичен, но дотам. Нищо повече от бири. И двамата бяхме обвързани тогава. Не съм го виждала отдавна, трябва да го проверя скоро.

Шервам и настъпва рязък обрат в настроението ми: „Дали не звучи леко посредствено? Я да прочета пак…“ – се терзая, секунди след като натискам „публикувай“ – „Абе, айде са, не е толкова зле, става“.

Излизам. Весела компания, иху-аху, петък вечер, бейби… Но филмът с потенциално тъпия статус си ме гложди. Поглеждам екрана в дланта ми. „Ох, само два лайка. Мале, изложих се.“

Докато другите пламенно обсъждат нещо, аз деликатно и симулирайки, че следя разговора (за целта избухвам в спорадичен смях, без да знам за какво става дума и чат-пат клатя неестествено динамично глава) проверявам в Google разни конституционноправни термини, които май съм използвала неадекватно във въпросния статус и си представям как сега сигурно всички ме мислят за тъпа.

Да, няма две мнения, сто процента хората правят точно това в петък вечер. Мислят за мен. ЧЕ КАКВО ДРУГО???

В крайна сметка някаква тъмна бира не спира да се разлива и това размива поне временно фокуса от екрана.

Събуждам се. Събота. 463456574674 мисли в секунда: „Дали да не го скрия сега от стената си това? Или да го изтрия направо… Ама те вече са го видели, би било слабашка постъпка, не става.

О, боже, за ЧИЙ ми беше да го шервам?!?!?! Ще си изтрия целия профил. Не мога вече! А и май в първите две изречения има пунктуационна грешка. Да се шибам в българската филология!“. Малко ме боли глава.

Трябва да поизчистя  вкъщи, след което да се видя с една приятелка, но вече 45 минути лежа в леглото си и се чудя как да замажа положението. „Имам нужда от нова профилна, това ще оправи нещата.“ Звучи като план. По-късно ще е обаче. Ставам.

11 часа е, срещаме се с Катя на Орлов мост. Сега ще свежна малко и няма да си ангажирам мислите в почивния си ден с Facebook глупости като някаква пристрастена към социалките нърди тийнеджърка.

Така де, смартфоните са новото кафево. Даже четох някакво проучване, според което от излизането на първия iPhone през 2007 година до сега употребата на наркотици сред британските тийнейджъри е спаднала не знам си колко пъти. Заместват дрогата с циклене в социалките. Отврат.

Сядаме да пием кафе на „Ариана“:

– Като видях, че му е лайкнала мемърито от 2011 година, човек, което така и не разбрах защо е шернал, като на тази снимка е с онази отвратителна сива котка, дето ТЯ била домъкнала отнякъде тогава, откачих, разбираш ли? – обяснява нервно Катето.

Става дума за бившата на бившия й. Тоест по-бившата му, защото сега, реално, Катя му е бивша. Следи профила й всеки ден, хем с въпросния не са заедно от месеци. Онази споделя публично разни неща и нашата влиза по няколко пъти на ден да види да не би случайно „да е станало нещо“. Каквото и да значи това…

– Мани, не се занимавай, за какво й гледаш профила на тая сега? Мисли за някакви позитивни неща, животът не е само във Facebook. Дай да си направим едно селфи, че не е ясно кога пак ще се видим.

Почваме. Леко освежаване с червилце. Хубаво е отгоре да се снима, да не изглеждаме с двойни гуши все пак, нали.

30 минути по-късно. 104 снимки. Преброих ги. 104. На ръба сме да се откажем и да се намразим завинаги, защото до осемдесет и шестата нищо не се получава.

Даже караме някакви случайни хора да ни снимат. На Катя й прозира блузата, което не може да се поправи с никакъв филтър (макар че според мен не е чак такава драма), а на мен ми е квадратна главата, което по принцип си е така.

Даже веднъж ме питаха: „Зъб ли ти е подут, какво става?“, а аз отговорих: „Не, бе, просто така си ми изглежда лицето“.

В крайна сметка инстаграмваме една леко размазана, ама така е някак по-арт пък. Тагвам Катя и веднага нейни приятели почват да лайкват, моите – тц. Чудя се защо така става и къде е проблемът, докато тя обяснява притеснено:

– Това е заради блузата. Знаех си, че ще се види, че прозира. Затова лайкват така – някак с ирония, усещаш ли? Ето, виж, даже някой е реагирал с това смеещото се човече. Сега шефът ми, ако види с какви дрехи ходя извън офиса, кой знае какво ще си помисли за мен. Не трябваше да ме тагваш. Могат ли да ме уволнят за това?…

“Дзз Дзз Дзз”: извибрирва някак на коментар телефонът ми. Поглеждам:

„Уникално! Шервам!“ – един съсед, най-тъпият човек, когото познавам, се изказва под поста ми от вчера. Харесва му. Не знам дали нещо по-ясно от това говори за нивото, което поддържам на стената си…

– Значи, не се притесни да си постнеш Сашо Роман миналата седмица, а сега се притесняваш?! Споко, никой не мисли толкова за твоя Facebook, всеки си гледа неговия” – изръсва някак премъдро Катя,  докато наднича през рамото ми да види за какво пуфтя.

– Ценя Сашо Роман oт before it was cool. Не е някаква хипстърска проява това, нали знаеш? А тука, в тоя пост, май звуча леко проста.

– Всички в ерата на Google звучим прости, Антония. Никой не знае нищо и не притежава обща култура. Споко.

„Е, баси успокояващото…“ –  мисля си аз.

Тръгваме си, че трябва да чистя, а няма кога иначе.

Вървя към метрото и все така мисля за статуса с двата лайка. Все пак решавам, че е много важно да се ограмотя относно употребата на някои специфични термини и понятия точно в този момент, точно в този почивен ден, в който като цяло бих могла и да карам каяци на язовир „Искър“ с млади, бодри каякари, да правя френска селска торта, защото искам, да се разхождам на скалите в Лакатник или да съм на уикенд туризъм в Амстердам. Но не би.

Слизам в подлеза на Софийския и чета „В основата си структурата на Всеобщата декларация за права на човека е дело на френския юрист Рене Касен, който изработва втория вариант на документа, въз основа на подготвения от Хъмфри първоначален…“. БАМ!!!!

– КЪДЕ ХОДИШ БЕ, ПАРЦАЛ, АРЕ ГЛЕДАЙ СИ У КРАКАТА!!! – възкликва, крещейки в лицето ми, запотен мъж на годините на баща ми с татус на врата,  огромни косми в ушите и дъх на мастика, с когото се сблъсквам челно, докато вървя надолу и си опреснявам общата култура с Уикипедия.

Телефонът ми пада на земята, мъжът отминава с псувни.

Навеждам се. Екранът, разбира се, е пръснат. Имам чувството, че нарочно ги правят така, че да стават на сол при всяко падане. “И к‘во, сега? Пак да дам 100 лева за ремонт? Ше си го ползвам така. Майната му.

Опааа.. Не ми работи тъчът… НЕ, НЕ… Защо, бееее, защо все на мен????? Добре, какво ще правя сега? Имам една Nokia с фенерче в нас, ама…”

Стоя по средата на подлеза, ушите ми пулсират, главата ми ще се пръсне, започвам да дишам. Корем, диафрагма, гърди. Корем, диафрагма, гърди. Корем, диафрагма… Мисля си:

„Спокойно, как може да си толкова зависима от някаква шибана пластмаса. Зарязвай всичко и отиди да се разходиш на слънце малко. Утре ще чистиш и разсъждаваш.“

“Дзззз Дзззз” – извибрирва в същия този момент размазаният ми телефон. Някак като на съобщение в месинджър. Поглеждам по навик, въпреки че знам, че няма как да отговоря на секундата с този дисплей, което ме бъгва още повече, но нищо… 

Я, Георги! Гогата! Пак телепатия! Наистина, не съм го чувала от толкова много време…

„Ехоо, не сме се виждали скоро, май е време. И искам да ти кажа, че ме кефиш зверски. Никоя друга жена няма да си пусне снимка с подут зъб във Facebook, честно. Обичам чувството ти за хумор. Надявам се да се оправиш скоро. Пиши тези дни за по бира.“

E, верно ли…

Верно е, статусите правят чудеса!