Няма по-хубав спорт от този да бягаш на дълги разстояния с много препятствия, а вместо медал да получиш еднопосочен билет към теб.

Окови ме. Завържи ръцете ми, краката ми. Превземи сърцето ми. Запуши устата ми, за да не се чува нито глас, нито зов, нито вик. Сложи ме зад решетки. С най-тънката бодлива тел ме придърпвай към теб, към себе си. Повярвай ми, няма да помогне. Задържай ме, спирай ме, разделяй ме и ме владей и пак няма да ти се получи. Решил ли е някой да тръгне, той ще го направи. Оковеш ли ме, ще избягам.

Ще скъсам най-дебелото въже. Ще се освободя от най-ръждивите тежки окови. Ще избягам толкова надалеч, колкото сам дори никога не съм стигал. Ще бродя, ще странствам. Ще СЕ намеря. Ще ТЕ намеря.

Казват, че когато си далеч от това, което цениш и обичаш, осъзнаваш истински колко си привързан и колко много същност си зависим от това, от него, от нея.

Осъзнаваш колко е лесно да се върнеш към любимото, а колко е трудно да кажеш край.

Осъзнах колко те ценя, колко съм привързан, когато бях най-близко до теб. Изпепеляващо, на няма и метър разстояние, знаех, че ти си моят личен ад, личен рай, лично средно положение. Осъзнах, че трудно птица се гледа в клетка, но още по-трудно е да живееш като птица без дом. Наречи го стокхолмски синдром, но най е хубаво там, където едновременно те правят щастлив и те даряват със сладко-горчива болка.

Рим не бил построен за ден. Така е. Моят Рим се строи всеки ден. И какво от това? Видя ли те, вдигам бяло знаме, капитулирам, вдигам ръце във въздуха. Хвърлям оръжията на земята. Превземай крепости, превземай замъци. Но нека си ти. Нека е по онзи толкова символичен, толкова твой си начин. Вдигам ръце и крещя „Свобода!“, а същевременно всичко, което искам, е сладка окупация с привкус на пълно отдаване на властта.

Не се разбирам. Не очаквам и ти да ме разбереш, но все пак ще го кажа.

След странстването ще се върна. Ще си сложа пак оковите. Като престъпник, извършил най-тежкото престъпление, ще се предам. Ще предам свободата си. Ще я сваля като най-скъпата моя, най-хубавата твоя дреха. Ще я смачкам между дланите си. Ще ти я предоставя в твоите. Ще ти я предам на поднос със стрък мащерка и с най-мазната моя усмивка. Ще си заключа клетката, моя дом, ще глътна ключа. Ще се хвана за бодливата тел и ще дърпам до кръв към теб. Не защото се определям като типаж „жертва до доказване на противното“, а защото най-сладко се живее със свобода, която е отнета. Моят Рим рухна, да живее Рим!

Ето още нещо, свързано с чувствата и емоциите.