Защо казват, че красотата е въпрос на лична перспектива

Спомням си, че когато бях дете, имаше точно определен стандарт за красота – Памела Андерсън. Русата коса и големите гърди бяха най-голямата зараза на планетата, а всички известни жени се стараеха да изглеждат еднакви. Така създадоха представата, че гримовете са маска, каквато не са, и за красотата трябва да се жертваш, а то не трябва. 

Освен ако на тази пренаселваща се планета не ѝ трябват жертви, които да се убият от силикон, екстеншъни и недохранване, за да спасят света. В друг случай не разбирам в името на какво са тези жертви.

Каква е реалната стойност на красотата, когато половината човечество я почита, все едно е Господ, и типично по християнски жертва пари, усилия и време, а другата половина воюва срещу нея?

Но може ли да кажете кое е красиво и кое е грозно, без отговорът да е повлиян от обществените стереотипи?

Трудно е, нали. Убедени сме, че красотата е определен размер, определена възраст, определен вид, като този имидж ни пречи да сме уверени в тялото си, а красотата е именно това – безусловна увереност.

Когато тази увереност се е пропукала в даден момент – в детството например, хората или се вманиачават по външния си вид, или напълно го пренебрегват. Сближава ги това, че се чувстват еднакво зле при вида на една красива жена, но докато едните отчаяно се опитват да заприличат на модела от снимката, другите се засрамват от външността си. Това не е безусловна увереност.

Здравето също не е определен размер. Здравият човек е жизнен, енергичен и щастлив. Ако вие сте всичко това, няма значение кой размер дънки носите. Ако вие сте всичко това, гримът няма да е нещо лошо за вас. Умът ми не го побира как едно средство, изцяло творческо, може да се демонизира. Защо ще искате да се ограничите само с един цвят, когато има още 1000, които може да използвате.

Гримът е инструмент, с който показвате какво харесвате в себе си, доколко сте сръчни и креативни, какво време отделяте, за да се видите в огледалото. Лицето ви може да е платно, а гримът – средство да изразявате артистичната си страна. Когато 4-годишната ми племенница се гримира, го прави не защото се мисли за грозна и крие травма от миналото, а защото ѝ е забавно и интересно да създава нещо красиво сама. Такова би трябвало да е отношението на всички ни към гримовете. Но рядко е.

Дали под влияние на медиите, дали заради семейната среда или заради двете заедно, в съвремието ни се стига до крайности относно грима – хората или омаловажават, или преувеличават неговата роля. А резултатът е, че или живеят в отричане, или в непрекъснато насилие спрямо външния си вид. 

Забелязала съм, че хората, които твърдят, че се харесват естествени, припадат от ужас, ако са център на внимание, не се чувстват достатъчно уверени, ако се наложи да действат сами, и рядко ще кажат нещо хубаво за външността на друг, а за себе си – никога. И това трябва да е човек, който се чувства комфортно в кожата си и се харесва? По-скоро е уплашен, а страхът, че опитите му да се промени ще доведат до нещо още по-лошо, го насърчава да се откаже и да буксува на нивото „никога няма да се харесвам напълно“.

В другата крайност са хората, които искат да приличат на идолите си.

Още от деца създават перфектна версия на себе си и следват точно определен стандарт. В резултат превръщат стремежа към красота в болест.

Ако прибягвате към грима, за да се превърнете в съвършено различен човек, имате сериозен проблем. Използвайки средствата за разкрасяване като наркоман, открито демонстрирате колко се мразите. Как искате да унищожите всеки ъгъл от своята натуралност, за да се превърнете в някого, който ще впечатлява околните.

Всички сме разглеждали снимки на актриси и модели в съвършен вид, без да си даваме сметка, че те не са истински. Всяка снимка е преминала през прецизен Фотошоп и в реалността никой не изглежда толкова добре. Така че тази съвършеност на практика е невъзможна и може сериозно да се измъчите както във физически, така и в емоционален аспект, докато я следвате. В същото време това никак няма да повиши самооценката ви, а ще ви направи зависими към гримовете и съответно – към парите.

Може да изживеете дните си въз основа на изградените от детството навици. Може да се показвате в най-добрата си светлина, да показвате страховете си или пък да сте лоша имитация на своя кумир. Но не се крийте зад фразата, че красотата ще спаси света, защото травмираните нищо не спасяват. В състояние са само да увеличават недоволството и недоверието.

Никога няма да живеем в свят, където красотата няма значение, защото възприятията ни не функционират така. Но може да живеем в свят, където човек не се изчерпва с външния си вид. Така че малките промени в начина, по който мислим, по който общуваме и чрез който се свързваме с хората около себе си, да ни построят по-красиво бъдеще.

Ето нещо за февруари и любовта.