Учителко любима!
"Уж, който учи, щял да сполучи, а в България как се получи?"
Само няколко са професиите, които носят статут на призвание. Професии, които не можеш да работиш просто така, колкото да изкарваш някакви пари. Професии, в които трябва да вложиш сърце, душа и каквото още е нужно, за да ги практикуваш.
В духа на абитуриентските балове и 24 май неминуемо се сещам за една такава.
Като дете на демокрацията не бих могла да сравня „тогава” и „сега” – съпоставка, с която израснах и която се появява като аргумент във всевъзможни разговори, без значение дали изобщо звучи логично. Трудно бих направила и паралел между България и чужбина, защото, за съжаление, не съм имала възможността да поживея дълго време навън – толкова, че да ми бъде достатъчно да опозная нечии нрави и култури. Не е нужно да търсиш аналог обаче, за да можеш да осъзнаеш разликата между добро и лошо, правилно и грешно. Иска се малко – да надигнеш глава и да спреш да повтаряш „тука е така”, оправдавайки с устойчивото словосъчетание всичко случващо се.
Питам се кога учителите загубиха уважението на обществото?
Любопитно ми е кога по пътя на еволюцията на едно общество му е хрумнало, че образованието не е фактор.
И малко по малко е започнало да си повтаря, че какво да я учим тази математика, като има калкулатори, за какво са ми притрябвали тези география и история, като всичко го пише в Wikipedia, и човек, като знае кога се пише пълен член, какво, нещо повече ли е?!
От година на година баловете в университетите за педагогическите специалности стават все по-ниски и по-ниски.
„Е ти учител ли ще ставаш?” вече звучи като обида. Във висшите училища следват студенти, едва изкласили, едва взели матурите, едва знаещи за какво са там. Не визирам изключенията, тях винаги ги има. И тези студенти, които се подготвят за „даскали”, някой ден ще учат децата ни. Ако изобщо са останали тук деца, които да обучават.
Млади учители, работещи с призвание, почти няма. Познавам един-двама, на които искрено се възхищавам, но една птичка пролет прави ли? Или есен… през есента, когато започва учебната година, всички отлитат… Колко млади хора са готови да работят в подобни условия за има-няма 500 лева? В среда, в която и ученици, и родители си позволяват да ги унижават.
В класна стая, в която мобилните телефони на подрастващите надвишават заплатата им.
Преподавателите са едни от онези хора, които формират гръбнака на обществото. През последните години обаче изглежда, че са уморени за тази роля. Трудно е да се правиш, че всичко е наред, когато наоколо всичко се разпада. Сигурно е трудно. А клоунът, дори и да опитва да върши работата си, всъщност винаги е тъжен.
Обикновено в подобен тип материали се намира човек, който да попита чия е вината. Но в ситуация като тази еднозначен отговор няма. Учениците нямат мотивация да учат, родителите сами не са способни да дадат добрия пример, учителите не искат да се занимават с изгубени каузи, училищата се рушат, заплатите са ниски, хора няма…
Може би така сме си избрали да бъде. Да гледаме лесносмилаеми предавания, във фейсбук страниците на които да пишем, че „e toa e 4ovek ot naroda”. Да се радваме на простичкото, на това за душата, да не издребняваме къде се слагат някакви ненужни никому запетаи. Защото последното няма да ни осигури храната на масата. За това трябва да си повече хитър, повече тарикат. А такъв не се става с буквари.
Какво става в града?! Последвай Instagram профила ни и разбери пръв.
Абонирай се за YouTube канала ни и виж града отблизо и далеч.
редакторите
