Дали се крием, защото е грешно, или е грешно, защото не смеем да се поискаме пред света?

Ти си ми историите, дето не са за разказване, аз съм ти неизречените желания, от които се плашиш. След теб хващам пътя към новия ден, в който отново ще бъда добро и примерно момиче в обществото. След теб искам отново онзи, с когото сме идеалната двойка, и макар да ми липсва същата тръпка, знам, че ще се грижи за мен и някога ще бъдем идеално семейство за пред хората. Защото той от горе до долу е всичко, което (си мислех, че) искам.

Той ми е щастливият край, с който се примирявам, понеже вече не вярвам в приказки и знам, че такъв всъщност никога няма. Ти си оставаш камъчето в обувката, от което ме боли, когато ми застане на слабото място, но го избутвам в ъгъла, където е поносимо, и опитвам да забравям за него.

Срещаме се по тъмно, докосваме се само на тъмно, когато никой не вижда и не знае, когато е по-малко нередно и по-скрито от всички онези, които ще ни сочат пръст.

От време на време ми подаряваш залези, но никога изгреви, а аз се страхувам да кажа, че вече не ми е достатъчно да заспивам след теб, а ти да се будиш кой знае къде. Мъжете на тъмно обичат такива, които на светло не са оферта. И  няма някога да са идеалната майка на децата им, която послушно събира чорапите от пода, старателно сипва чашите и никога не те пуска на работа с неизгладена риза.
 Като ме видят на улицата, жените ти цъкат възмутено с език, чукат на дърво и се молят да те опазят от такива като мен. Ти им казваш, че не би си го помислил, прибираш ги вкъщи и идваш у нас, за да чукаш на дървената маса.

Само че тази вечер си позволи да запалиш лампите, за да се погледнем в очите и да проверим дали ще успеем да обичаме на светло това, което тъмнината крие не само от света, но и от нас самите. Дали ще те предупреждават за мен приятелите, че ще ти взема парите и здравето, че ще ти съсипя доброто име и младостта. Ще бъда ли по-лоша поличба от черната котка и дали ще се поболее от притеснение сестра ми, като види в какво се превръщам, когато съм с теб. Ще ме съжаляват ли бабите пред входа, задето си ме омотал, изтръгнал си от мен приветливата усмивка и съм спряла да обличам детински роклички на цветя. Ще ме питат ли кога паднах толкова ниско и ще вярват ли и занапред, че заслужавам повече.

Дали ще е същото като в хотелските стаи и дали ще мога да бъда, когато се наложи, и с теб добро момиче за пред другите. Дали ще са ни вълнуващи дните, както нощите, дали ще ми харесаш манджите или ще ми четеш стиховете, дали ще се смееш на сънищата ми и на шарените ми кецове. Дали грешното може да се окаже по-правилно, ако го извадим на светло и го изтупаме от прахта, в която го въргаляхме, за да не го види някой от онези със снимките на на идеалните двойки в дома си.

Има ли отговор на въпроса, който ни пречи да спим спокойно до други, и дали го крием, защото е грешно,  или е грешно, защото не смеем да се поискаме пред света?

Светваме лампите и се гледаме в очите. Което не искаме да го кажем, ще го кажат погледите. Защото… когато съмне, всички носим последиците за онова, което се осмеляваме да чувстваме само по тъмно.

Недей да разказваш за сънищата ни…нека си останат между нас.