Нещата от живота

Запознаваме те с някои от нечовешките му цитати, за да се срещнеш и ти с реалните му истории за реални хора с нереални съдби

фотограф: Петър Хаджиколев

Преди 15 години и аз, подобно на много хора тогава, не знаех кой е Иво Иванов. Това беше доста естествен и разбираем факт, особено предвид това, че интересите ми в областта на спорта се изчерпваха с баскетболните мачове на (тогавашния) “Ямболгаз”, където отивах по-скоро да викам с градската тълпа, отколкото да следя в детайли играта. Но някои от приятелите ми наистина се интересуваха от спорт. Един от тях особено много. И освен че се интересуваше от него, той беше, а и все още е един от най-интелигентните, любопитни и любознателни хора, които познавам.

И именно той ме светна за текстовете на спортния журналист Иво Иванов в един баскетболен форум.

Иво Иванов живееше в Канзас, тренираше младежки баскетболни отбори (момчешки и момичешки), беше огромен фен на Стивън Кинг и за моя огромна изненада се оказа, че историите, които пише, са само привидно свързани със спортната журналистика. Сблъсках се с действителни истории за хора, за които спортът е нещо повече от спорт – начин да надскочат възможностите си, да станат по-добри хора и да докажат, че невъзможни неща няма. Хора, чийто живот звучи като филмов сценарий. Магията в тях е толкова осезаема, че след четене полепва по пръстите ти и прави душата ти по-лека и пухкава, поне за известно време.

Минаха години. Запознах се лично с Иво Иванов именно заради този приятел, който ми показа неговите текстове.

И вълната на очарование и добрина, с които те ме бяха залели първоначално, се превърна в цунами от емпатия и любов, щом го срещнах и чух как говори на живо. Това, което ти трябва да знаеш за него, е, че говорим за притеснително интелигентен и широко скроен човек, който сякаш е гледал всеки мач, всяка олимпиада, всяко спортно мероприятие дори в най-затънтеното училище на света, всяко състезание по бягане във всеки порутен, забравен от бога стадион. За мъж, който сякаш познава всеки с неуморима душа, всеки, който въпреки недъзите на тялото и обстоятелствата ги надмогва. Иво Иванов не живее в България. От години е жител на света с основно седалище в САЩ, където е и семейството му. Заниманията му със спортна журналистика и треньорство не спират, а той всяко лято се завръща тук, за да се срещне с приятелите си. Които сигурно са стотици.

Вече надали има човек, който не е чувал за Иво. Надали има човек, който да не го е гледал по телевизията, да не е чел “Кривата на щастието” или случайно негов текст онлайн. Днес – най-вероятно десетки  хиляди продадени книги по-късно – Иво Иванов е все същият добър, топъл, усмихнат, проникновен и необикновен човек, който има силата да променя света с думите си. И който, слава богу, го прави.

Преди броени дни излезе най-новият му сборник с разкази. Той се нарича “Хроника на болката” и от него очаквам точно онова, в което Иво е най-добър – да разкаже реални истории за реални хора с нереални съдби.

Представянето се състоя на 7 юли в Маймунарника, а сега предлагам на онези от вас, които все още не са чели Иво Иванов, да хвърлят поглед на цитатите тук.

Кой знае, може и да се окаже, че сте пропуснали нещо свръхчовешко.

Най-добрите знаят кога точно да излязат от игрището.

*

Моят метод за борба с напрежението е следният: всяка вечер, двайсетина минути преди аз самият да гушна възглавницата, сядам до леглото на спящите си деца и просто ги наблюдавам мълчаливо в съня им.

*

Много красота има в спорта. Красиви и елегантни бяха полетите на Джулиъс Ървинг към коша. Красиво бе и финалното разгъване на Луганис миг преди да разпори водната повърхност. Изумително красиви са и ефирните подавания на Зидан. Но понякога спортът може да ни даде нещо още по-впечатляващо и ценно. Един 65-годишен мъж, бутащ с всичка сила обездвиженото си, но щастливо дете в инвалидна количка. Какво по-красиво? Истинската магия на спорта се състои в това, че в ръцете на един баща той престава да бъде просто спорт и се превръща в нещо много повече. Нещо пълно със смисъл, обещание и надежда… Като бяла лястовица.

*

Казват, че добрината е като бумеранг и неизменно се връща при теб. (…) Живеем в странни времена: светът се задъхва от безсмислени войни, смърт, бедност и глад. Има страхотен дефицит на човечност. Дефицит на хора като Лари Стюарт. Толкова се гордея с него. Толкова го обичам. Не защото ми е съгражданин, а защото непровокираната му щедрост ми вдъхва вяра в доброто начало.

*

Трагедията на великите комбинатори е, че не могат да разберат, че някъде под многобройните слоеве от алчност, далавери, престъпления и кръв тръпне в очакване да бъде открита голата плът на истината. А тя е, че играчът никога не е по-голям от играта. Дори когато си мислиш, че ти пишеш нейните правила, играта рано или късно винаги печели. Тя чака мълчаливо в храстите, защото знае, че времето е на нейна страна и търпението е най-силният ѝ коз.

*

Не мислете нито за миг, приятели, че сте собственици на този свят. Всички сме наематели. Всичко е крехко като кристал. Взели сме живота за малко като колелото на съседчето. Ще направим едно кръгче и ще трябва да го върнем. И нека  бъдем щастливи, ако успеем да не паднем, преди да сме направили своята кратка обиколка.

*

(…) че съдбата никога не затръшва вратата напълно и винаги има място за нов край, за още една безумна мечта и за още една малко вероятна победа и докато има хора на този свят, нека има и някой някъде, в полутъмна зала или където и да било, който, дори да е жестоко ощетен, да плува срещу течението, да надделява с воля над нещастието, да се блъска във вятърните мелници и да продължава напред, за да може като всеки друг човек да открие своите собствени победи и разочарования, сълзи и усмивки, лъжи и истини, радости и болки, настояще и бъдеще и така нататък, и така нататък, и така нататък…

*

В сюжета на живота  всяка развръзка води до нова завръзка, във всеки край има ново начало. Дори смъртта ни е носител на промяна и повод за продължение.

*

Не плачи, Лоло. Извади това хубаво лице от шепите си, махни сълзите от зелените очи и излез завинаги от тъмния тунел. Ти си научила много от майка си и знаеш, че дистанцията на живота е осеяна с препятствия. Понякога летят към теб прекалено бързо и невинаги човек може да мине над тях, без да го препънат. Важното е да не останеш да лежиш, победен от някаква си летва, а да се изправиш и да покажеш на следващата на колко много си способен.

*

От време на време всеки един от нас има усещането, че е аутсайдер. Че нещата са насочени срещу теб. Че късметът те е изоставил. Това е нормално: такъв е животът. Понякога ти ще си кучето, но друг път ще си дръвчето. Въпросът е да не губиш целите си и вярата в себе си, защото тя, вярата, винаги е способна да надбяга с много километри очакванията на другите. Ще дойде ден, в който съдбата ще замахне с юмрук и ще предложи и на теб ролята на аутсайдер… и ти ще я откажеш!

Кецовете ми са свобода, любовта ми се казва сцена: Симо Желязков

Какво става в града?! Последвай Instagram профила ни и разбери пръв.

Абонирай се за YouTube канала ни и виж града отблизо и далеч.