Някои неща не изискват валидация от други хора.

От малки ни учат на стереотипи. Всичко да е праволинейно. Всичко да е видимо, да е споделено. Уж все едно това е единственото уравнение за щастие.  От малки ни бъркат в мозъка и ни учат на грешно.

Някои неща не изискват валидация от други хора. Някои неща не търпят да са видими и предоставени на всеобщо знание. Някои от тези неща са толкова по-сладки, защото са „забранени“, защото са тайна.

Напук на всичко понякога като малки деца чуваме думата „не“ и я превръщаме в едно много искрено, много бунтарско „айде да видим!“. Все едно дълбоко в природата ни е заложено да се въвлечем в нещо забранено, нещо, което не води до праволинейния път на щастието. Нещо, което има силата или да ни сравни със земната повърхност, или да ни накара да летим по-високо от всеки досегашен астронавт.

Тайната, която не можеш да споделиш на съседката. Тайната, която няма да споделиш с баба си, защото веднага ще те заведе на църква, за да се изповядаш. Тайната, която майка ти никога няма да разбере, колкото и да ѝ описваш детайлно щастливия ефект, който точно тази тайна има над теб.

Понякога нещата не са праволинейни. Даже напротив. Щастието не е магистралата София – Бургас. Понякога щастието е черен път с много „погрешни“ завои, много скрити препятствия.  Понякога моето щастие ще си го знам само аз, напук на всички стереотипи, че човек трябва да споделя всичко със семейството си, с приятелите си.

Няма да лъжа. Тайните идват и с отговорности. Тайните идват също и с бреме. Това да не може да споделиш с някого проблем може да изпълни един човек с невероятно чувство на обреченост и тъга. Но все пак ние продължаваме. Продължаваме да крием ей този човек там някъде, много надълбоко в нас, все едно само ние сме тези, които знаем за съществуването му. Все едно само ние го правим реален. И май накрая се оказва, че е много по-трудно е да криеш тайна, която те прави нещастен, отколкото да криеш тайна толкова лесно и безгрижно, защото точно тази тайна те прави истински щастлив.

Продължаваме да пазим онази сладка отминала, сегашна или бъдеща тайна толкова дълбоко в нас, колкото никоя една друга споделена радост не е била. Тайната за теб е дълбоко в моята същност.

Загнездила се е като кукувица, откраднала чужд дом. С риск да прозвуча като мафиот, винаги знай, че моето гнездо е твое гнездо!

Моята тайна не идва с тъга и безсилие. Моята тайна идва с много щастие, много копнеж и щипка отдаденост. Като малко дете, на което са му казали да не плува на дълбоко, аз чувам точно обратното. Хващам те и потъвам на най-дълбокото с теб. Без пояс, без плувки, само аз, само ти. Тайните носели страх, тайните носели тревога и несигурност.  Ами нека да е така. Само че моята тайна ми носи само и единствено желанието да съм цял и едновременно част от цяло, създадено с друг човек.

Ако и вие си имате тайна. Ако приятелите ви нямат представа какво се случва в главата ви, когато уж небрежно се загледате в чашата си, когато сте на бар. Ако семейството ви знае единствено за кариерното ви развитие и праволинейния ви път към успешния живот… то нека си остане така! Пазете си тайната, която ви изпепелява от щастие. Срива ви със земята от един чисто детски копнеж, които се олицетворява не в това да имаш, а точно обратното – да си! Да си част от тайна, която само ти и тя, ти и той знаете. Само вие си я почитате и тайно като езичници се кланяте на тази уж „грешна“, но като че ли единствената правилна стъпка, която сте правили в живота си!

И за финал нека забравим за момент клишето, че щастието е единствено истинско, когато е споделено. Пълна глупост. Щастието понякога е най-реално, когато само ти и причината ти за щастието знаете за него. Понякога щастието между двама души е най-силно, най-реално, когато си е само и единствено между тях. Интимно, неприкосновено, с привкус на детска лудория, но въпреки всичко чисто, изпепеляващо и по дяволите… най-истинското!

Ето нещо за снега и романтиката.