Не съм тибетски монах и ми личи от километри

Ако с 10% от капацитета на мозъка си разрушаваме бавно света, то какво ли бихме си причинили с няколко процента повече?

  • 08.11.2016
  • от Екатерина-Мария Папазова

Не мога да стоя в едно и също положение за повече от 3 минути. Няма да издържа,ако цял ден карам на роса от венчелистчетата на череша и бамбуков сок. Ядосвам се на трафика, на това, че времето все не стига, че пак изпускам автобуса си. Рядко намирам време за съзерцание в нещо по-различно от дисплея на телефона ми 20 минути преди да заспя. Често се смея по-високо, отколкото трябва, и мрънкам за това, че токът е спрял на средата на филма, с който съм пропилявала поредната събота вечер. Последната мъдра мисъл, която ме осени, вече забравих.

Предполагам, че 19,5 от 20 човека ще се разпознаят в горните твърдения.
И в това няма нищо, което да не е окей. Нека просто да обвиним средата, че не ни дава нужното спокойствие да разгърнем възможностите на съзнанието и нивото на съществуването си.

Защото София не е Тибет, все повече от нас определят себе си като атеисти и определено дневният ни калориен прием не се равнява на енергийността на корените и дъждовната вода.

Сигурно някой остроумен, искащ-вечно-да-изпъкне-със-знанията-си-и-безполезни-факти човек е намерил за нужно да те осведоми, че днешните хора използваме малко по-малко от 10% от капацитета на мозъка си. Това обяснява защо сме толкова първични и плъзгащи се по повърхността. И защо не може да седим по турски 15 см над земята за 3 часа. Замислете се обаче, че и с тези 10% не ни е никак зле.

За по-малко от 100 години успяхме да изобретим компютъра, да намалим размера на първия мобилен телефон поне 5 пъти и после да го увеличим отново…и сплескаме. Изпратихме други човешки същества в Космоса, което си е  просто Уау! (нека си го признаем - впечатляващо). Свързахме целия свят с интернет.

Няма да преувелича, ако кажа, че една стабилна част от всичките 7 милиарда се познаваме заради другото гениално творение на нашето време - Фейсбук. Пътуваме, пътуваме и пак пътуваме. И не на последно място за около 60 години увеличихме населението на Земята 1 път, което говори за благоприятна среда на живот и стабилно положение в глобален аспект. Успехите на биологичния ни вид не спират дотук, но да не бъдем себични.

А какво щеше да е, ако имахме повече и можехме повече? Един тибетски монах, който е завършил обучението си и се е отдал изцяло на духовно съществуване чрез природата и съзерцание, по време на медитация може да спре сърцето си и след това да го накара да заработи отново. Предполагам, че това се случва, ако разгърнеш потенциала на мозъка си малко повече от обикновения човек на XXI век.

Не мога и не искам да си представя, ако масово имахме тези възможности, а за нещо над тях да не говорим. И не защото не вярвам в хората. А защото сме кибритлии. Защото тези 10% ни стигнаха да направим света едно голямо село, но не се оказаха достатъчни, за да контролираме емоциите, гнева и първичността си.

Защото, ако можехме да променяме физическата реалност с една обикновена мисъл, всичко около нас щеше стане една голяма каша и накрая просто щяхме се затрием.

Представяте ли си, ако един шофьор се ядоса на друг, който го е засякъл на кръстовище, и реши ей така за отмъщение да срути близката сграда върху колата му. И това би било най-елементарният пример за зле използван пълен потенциал на човешкото съзнание.

Не казвам, че един ден няма да сме готови да надскочим себе си още. Не знам кога ще стане това. Но първо трябва да си го заслужим, като пораснем. Като осъзнаем, че не всеки неуспех или кофти момент е краят на света. Като спрем да задълбаваме в ежедневното. Може би като се огледаме наоколо и най-накрая осъзнаем, че със или без нашето ядосване, мрънкане, размисли и страсти, бунтове, студени войни, медии, суета и какво ли още не светът ще продължи да се върти. Когато осъзнаем, че сме гости и нищо истински важно като цяло не зависи от нас, може би ще сме малко по-готови да влияем първо на себе си, на другите, а от там и на всичко останало.

Спри да бързаш толкова много и отдели време да заредиш душата си.