ЮЛСКИ СЛЕДОБЕД, СТУДЕНО ВИНО И ТОПЪЛ ДЖАЗ

Ако успееш да прекараш един съвършено безцелен следобед, по съвършено безцелен начин, значи си се научил да живееш

  • 07.07.2016
  • от Пам Велидис

Не се възхищавам на хората, които си губят времето. Времето е като малко дете, което, ако го губиш прекалено често и задълго, някак ставаш длъжен да се срамуваш от постъпката си. То единствено не се връща никога. Не и по същия начин.

Вероятно, ако времето можеше да се появява под формата на човешки образ, щеше да ни гледа с насмешка, арогантно, безмилостно или игриво. Зависи от това, как се отнасяме към него. Но никой няма позволението да е господар на личното ти време.

Пропиляването или грижата за собствените мигове са индивидуална задача. При нея резултатът е верен, когато осъзнаеш, че много често „изгубеното“ време е това, което ни зарежда за същественото.

Все повече хора закъсняват за всичко и аз винаги го правя, защото мразя да чакам някой друг. В очакване секундите изтичат по-бавно, по-тежко, по-мъчително и в крайна сметка безсмислено. Хората закъсняват, защото търсят време за себе си, преди да се юрнат отново  във водопад от задачи. Обществото е претоварено от желание да просперира кариерно или в безхаберието си.

Човек, който се обича, винаги намира време за себе си. Създава моменти, в които мълчаливо чака не друг, а собственото си настроение да дойде, за да е готов да се раздава отново след това за другите. Дефиницията за „изгубено“ се формулира по различен начин.

Спомняш ли си тази сцена от Амели Пулен, когато тя се забавляваше гледайки от френския си прозорец и си задаваше въпроси за света. Например „Колко двойки изпитват оргазъм точно в този момент?“. Има моменти, когато живея за подобни съвършено безцелни часове.

Всичко, от което имаме нужда понякога, е тих юлски следобед със студено вино и топъл джаз, който се разлива по стените в стаята, успокоява напрежението в затворените ни клепачи и освобождава мислите за всички малки неща, които пренебрегваме в потопа на битовизма.

Това е моята перфектна комбинация, която също променя своите вариации. Погледът ми се отмества от плавния танц на плочата върху червения грамофон, някоя от кориците в библиотеката става все по-съблазнителна, а времето е все така мое. Животът не е само работа, животът е за разкош.

Не се възхищавам на хора, които страдат от болна амбиция. Те винаги натякват на останалите, ако днес не са свършили почти нищо. Не оценяват, когато след подобен релакс създаваш фантастични неща. Само съдят. Такива хора не ми изглеждат щастливи.

Не слушай хора, пренебрегнали миговете, в които трябва да почувстват живота, да го погледнат отстрани и да оценят всичко, съществуващо отвъд параметрите на собствения егоизъм.

В такива хора, съсредоточени само над задачи, дадени от някой друг, задължения, които да изпълнят заради някой друг... те се превръщат в сянка на някой друг. Такива хора не усещат вкуса на виното, в тях няма музика, те не живеят за удоволствие, а по дифолт. Така им е заповядано.

Още по-лошо ако сами си раздават такива заповеди и искат да превърнат някой друг около себе си в роботизиран организъм, устремен върху механизиране на дните си. Някой ден, ако сбъднат гениалните си мечти, тези хора ще осъзнаят колко сами са останали вътре в себе си. Без време за никой, дори за самите себе си.

ЛЯТНА ОМАЯ И ПОТЪВАНЕ В БЕЗКРАЯ